Крис Холм - Порода убиец

Енгелман обработваше Лестър спокойно, без нетърпение. Лицето му изразяваше едновременно внимание и екстаз — виртуозен композитор, който дирижира своя опус пред изпаднала в захлас публика от един човек. Обясни на Лестър още отначало, че трябва да му каже всичко, което знае за Хендрикс. Не беше въпрос, но през следващите изпълнени с агония часове не последва нищо по-близо до въпрос.

За разлика от Енгелман, Лестър изобщо не мълчеше. Викаше. Крещеше. Молеше. Умоляваше. Повечето звуци изчезваха заради импровизираната запушалка за уста — лимонът отначало, макар че след около час той го раздроби със зъби и Енгелман го смени със собствения му колан.

Не че виковете му имаха някакво значение. Барът беше в стара тухлена сграда, проектирана да издържа студените зими в щата Мейн. В съседното заведение всяка събота свиреше реге група, включително и днес. След като станеше време за вечеря, старото пристанище оживяваше и улиците се изпълваха с туристи, улични музиканти, пияници. Дори някой да чуеше виковете на Лестър, нямаше да обърне внимание.

Лестър си повтаряше, че трябва да е силен, че Енгелман не знае, че паникбутонът е активиран. Ако успееше да издържи достатъчно дълго, Майкъл щеше да дойде — макар че винаги му бе казвал, ако получи това съобщение, да бяга.

Майки все още беше войник в душата си — никога не би оставил другар в беда.

С тези мисли мина първият жесток час. Връхлитаха го на всяка половин секунда. В края на краищата Лестър си даде сметка, че Майкъл не може да дойде достатъчно бързо, и започна да се моли Енгелман просто да се увлече и да го убие.

Тази мрачна надежда го крепи още известно време. Но мъчителят му беше умел. Взискателен. Изобретателен. А Лестър, въпреки цялата си решимост, не можеше да се мери с него. Нямаше нищо срамно в това. Нямаше предателство. Всеки жив човек би издал и майка си, ако е подложен на два часа такива мъчения. Повечето не биха издържали и пет минути.

Когато слънцето заблестя в оранжево по западните фасади на сградите, Лестър Майърс започна да говори.

— Боже мой! — ахна Томпсън. — Какво е ставало тук?

Стоеше на прага на спалнята на Хенри Гарфийлд, нахлузила книжни пантофи върху обувките си. Дланите й се потяха под ръкавиците за еднократна употреба. Навсякъде имаше техници криминолози с маски и защитни облекла — слагаха по пода маркери за следи и сваляха отпечатъци от всички повърхности. Фотограф правеше снимка след снимка на труповете и светкавицата обливаше стаята в бяла светлина.

Жената беше непозната. Лежеше на леглото с прерязано гърло, гола. Кожа, покрита с петна. Като че ли беше преобръщана — под нея имаше сравнително малко кръв, а лявата страна на леглото беше подгизнала. Кръв имаше и на пода отстрани.

Гарфийлд също беше гол, свит до долния край на леглото, с куршум в центъра на челото. Като че ли е бил на колене, когато са го застреляли.

Въпросът й беше по-скоро неволен отговор, отколкото нормално търсене на информация, но детективът от отдел „Убийства“ на полицията във Вашингтон все пак отговори:

— Още сглобяваме случилото се. И ние пристигнахме преди малко. Изглежда, никой не е чул изстрела. Съседите отдолу се обадиха, понеже от тавана им започнала да капе кръв. Установихме, че е от вашите, и решихме да ви уведомим.

Детективът се бе представил, когато Томпсън пристигна, но тя не беше на себе си. Сега се напрегна да си спомни името. Нюман? Нюсъм? Нойбауер?

— Време на смъртта? — попита тя.

— Трудно е да се каже. Труповете са обезцветени, настъпил е ригор мортис, температурата им е стайна. Предполагам, че е станало поне преди двайсет и четири часа, но патологът вероятно ще успее да определи по-точно.

Томпсън се сепна. Преди двайсет и четири часа Гарфийлд й се бе обадил и бе поискал досието на Хендрикс. Тя му го бе изпратила, без да се замисли.

— Достатъчно точно е — каза сега.

— Ако това е някаква утеха — каза Нойбауер, — вашият човек не е страдал. По тялото няма следи от други травми. Няма рани, които да говорят за борба. Само изстрелът. Барутните частици около раната са от изстрел от упор. Умрял е мигновено.

Томпсън поклати глава. Гарфийлд дори не бе опитал да се защити — просто беше дал на кучия син онова, което той е поискал от него.

— Може ли да е свързано с наркотици? — разсъждаваше Нойбауер на глас. — Намерихме малко кокаин и принадлежности за смъркане на нощното шкафче.

Томпсън поклати глава.