Крис Холм - Порода убиец

Хендрикс клекна пред Лестър и опря чело до челото му.

— Съжалявам, Лес — каза и от очите му потекоха сълзи. Стисна клепачи в напразен опит да сдържи скръбта. — Толкова съжалявам!…

Значи до това бе довел животът, който бе избрал. До това беше довело безумното търсене на изкупление — и на опрощение. Някога вярваше, че за Бог и Родина си струва да убиваш. След това, когато моралната убеденост го изостави, мислеше, че балансирането на везната може отново да въведе ред в нещата. Сега обаче — и може би твърде късно, — докато плачеше над мъртвия си приятел, знаеше, че и новият му кръстоносен поход е илюзорен като предишния. И разбра болезнено ясно — на този свят има само едно нещо, за което си струва да убиваш — или да умреш. Животът на тези, които обичаш.

Щеше му се той да бе умрял. Изродът, направил това с Лестър, да го беше довършил в „Пендълтън“. Или да бе умрял заедно с останалите, в пущинаците на Афганистан. Тогава кошмарите от последните два дни нямаше да се случат.

Можеше ли да умре? Или беше твърде добър в това, което прави? Твърде закоравял? Твърде упорит?

Очевидно Лестър беше точно такъв.

Защото изведнъж отвори очи, изплю мръсния кървав парцал и започна да вика.

Хендрикс никога не беше чувал подобен звук. Всички мускулите на Лестър се напрягаха, когато издишаше, дърпаше ръцете си отчаяно, а множеството му рани отново започнаха да кървят.

Хендрикс нямаше представа как Лестър е оцелял толкова дълго. Нямаше представа как някой въобще би могъл да оцелее след такова нещо. Обаче жестоките рани показваха, че вкопчването в живота няма да продължи дълго.

— Боже, Лестър! Помислих, че си на оня свят! — възкликна Хендрикс. — Дръж се! — И извади телефона от джоба си. — Ще те закараме в болница.

Лестър обаче сграбчи китката му и се вкопчи в нея с всички сили. През стиснати зъби — поне малкото, които му бяха останали — извика „НЕ“, с хриптящ, слаб глас, с врат издут от усилието да говори. От ъгълчетата на отеклите му разранени устни потече кръв.

Хендрикс реши, че се опитва да спаси него.

— Не се безпокой за мен. Трябва да те закарам в…

— Не! — настоя Лестър. Затвори очи и се съсредоточи. После от разранените му устни излезе една дума: — Иви.

Хендрикс замръзна. Страхът пропълзя по гръбнака му като лед.

— Съжалявам — каза Лестър и по окървавените му бузи потекоха сълзи. — Опитах да не… да не му казвам…

Хендрикс докосна приятеля си по рамото — предпазливо, защото не искаше да му причинява още болка, понеже по тялото му почти нямаше неувредена плът — и каза:

— Не се безпокой. Разбирам. — Наистина разбираше. Не обвиняваше Лестър, че е казал на нападателя за Иви — не би могъл да го обвинява. В края на краищата Лестър бе настоявал да не знае нищо, което би могло да компрометира Хендрикс, ако стане известно. Никой не може да издържи вечно, ако го изтезават. Може единствено да се надява, че ще изпадне в шок, в безсъзнание — или че ще умре, преди да се пречупи. Изглежда, противникът на Хендрикс беше достатъчно умен и умел, за да отложи и трите. Дори един поглед към Лестър ясно показваше, че е издържал мъжествено, въпреки всичко.

— Кажи ми какво се случи — подкани го Хендрикс.

Лестър кимна и трепна от болка. И двамата бяха наясно, че каквато и помощ да дойде, ще е твърде късно. Лестър беше твърде зле, за да го спасят. Пет минути нямаше да са от значение. Единственото, което все още го държеше на този свят, беше огромната сила на волята — Лестър беше твърдо решен да направи всичко възможно да изкупи вината си, че е предал Иви.

Каза на Хендрикс всичко, което можа — започна с това, че Енгелман няма повече от час преднина, че знае не само за съществуването на Иви, но и адреса й. Говореше на пресекулки, бореше се за всяка глътка въздух, бълваше думите колкото можеше по-бързо, с усилие. Хендрикс държеше ръката му и слушаше съсредоточено, докато най-накрая една от паузите… продължи вечно. Хендрикс вдигна поглед и видя две мъртви очи, вперени в него.

Лестър беше мъртъв. Но с факта, че беше издържал — и бе предал посланието си, — беше победил мъчителя си, който го бе оставил да умира, вместо да го убие бързо, в жесток опит да удължи страданието му. И като беше издържал, беше дал на Хендрикс това, от което той най-много се нуждаеше в този момент — шанс да сложи край на всичко. Да спаси човека, който бе най-важен за него.

В мига, в който Хендрикс вдигна ръка, за да затвори очите на мъртвия си приятел, някой заблъска по вратата.