Крис Холм - Порода убиец

Контактът се поколеба.

— Може би.

— Трябва да открия някой си Лестър Майърс. Знам само, че е военен ветеран. Наближава или малко е прехвърлил трийсет.

Контактът мълча дълго. Обмисляше.

— Той ли е нашият човек?

— Не — отговори Енгелман. — Не е той. Но вярвам, че разполага с информацията, която ми е нужна.

— Този Майърс… крие ли се?

— Нямам причина да мисля така, но военното му досие е заключено.

— Струва ми се, че за парите, които ти плащаме, трябва сам да вършиш черната работа.

— Разбирам, но сега времето е всичко — отговори Енгелман.

— Полицията също ли го търси?

— Да. И ако го намерят преди мен…

— Разбирам — каза контактът. — Дай ми пет минути и ми звънни пак. И… Александър? — Произнесе малкото име на Енгелман с особено внимание, като че ли имитираше престорената учтивост на наемния убиец.

— Да?

— Нека този разговор е последният, докато не чуем, че обектът ти е покойник.

Русолявият се върна от склада на бара и извади от вътрешния си джоб черен кожен несесер колкото дамска чанта, с цип от трите страни. На Лестър му заприлича на комплект инструменти за отваряне на ключалки.

И в определен смисъл беше точно това.

Мъжът разкопча несесера и го сложи на бара. Разгъна го демонстративно. Съдържанието му — инструменти, мушнати в кожени лентички — беше от кошмарите.

Скалпели. Шила и длета с различни форми и размери. Нещо, което приличаше на кръстоска между гумено чукче за проверка на рефлексите и брадвичка. Малък трион. Ръчна дрелка с комплект свредла. Различни форцепси, клампи и ножици.

Бяха стари, без съмнение — антики може би, захабени на вид и покрити с петна от ръжда, — но предназначението им беше повече от ясно. Хирургически инструменти. В ръцете на този тип обаче щяха по-скоро да вредят, а не да помагат.

Лестър започна да се клати наляво и надясно, за да освободи ръцете си. Русолявият гукаше над него, като че ли е малко дете, но не го спря. Лестър продължи, докато гърдите и ръцете му не пламнаха от усилието, а потта залепи косата и дрехите за тялото му. Връзките се впиваха в плътта му, пускаха кръв. Капките закапаха по дървения под приглушено, ритмично. Накрая Лестър се отказа и вдигна очи към мъжа пред себе си с неприкрит страх.

— Свършихме ли вече? — попита мъжът. Лестър не отговори. — Добре. Позволи ми да се представя. Казвам се Александър Енгелман. А сега — добави и вдигна ръка над отворения хирургически комплект, задържа я за миг и избра малко шило с дървена дръжка — ще ми кажеш всичко, което знаеш за Майкъл Еван Хендрикс.

Беше събота следобед и трафикът по скоростния път на щата Ню Йорк беше бавен. Хендрикс реши, че целият участък от Сиракюз до Олбъни е в ремонт. Движеше се по една неравна лента от километри. Скоростта му не надвишаваше трийсет и ругаеше трафика. При това положение нямаше да се прибере преди полунощ.

Смяташе да прекара нощта в хижата си и да потегли към Портланд на сутринта. Щеше да се заеме с издирването на този тип след ден-два — след последните четирийсет и осем часа беше заслужил малко спокойствие и почивка.

Трафикът едва пълзеше. Хендрикс играеше на надлъгване със стрелката на горивото, която клонеше към нула, и се надяваше да успее да се добере до бензиностанция. Колите бяха броня до броня, докъдето стигаше погледът и в двете посоки. Отби в Гилдърланд Плаза пет минути след като индикаторът светна. Пътният знак по средата обещаваше още десет километра ремонт.

Докато Хендрикс зареждаше хондата, телефонът в джоба му завибрира — кратко, което означаваше, че е получил съобщение. Той го извади с лявата си ръка.

На екрана се бе изписало 911.

Това съобщение генерираше паникбутонът под бара на Лестър.

Обзе го безпомощен ужас. Лестър имаше проблем, а той беше на пет шибани часа разстояние.

Качи се в колата и погледна изхода към шосето. Видя опашката коли, които изчакваха ред да се включат в трафика. Знаеше, че ще полудее, ако шофира по този начин още десет километра.

В другия край имаше метален портал, който разделяше паркинга за клиенти на бензиностанцията от този, който използваха служителите, и трябваше да пречи на хората от платения път да излизат от него преди да платят. Беше рисковано. Можеше да го видят. Да го издадат. Да го преследват. Да го арестуват. И ако нещо такова се случеше, Лестър щеше да остане сам.

Хендрикс стисна зъби, завъртя волана към портала и настъпи педала.

Железните крила се отвориха с трясък и той мина — остави задръстването зад гърба си, изчезна по тясната отбивка.