Крис Холм - Порода убиец

Погледна жената, която лежеше до него, с лице в измачканите чаршафи. На врата й беше татуиран кръст — някога черен, сега замазано син.

„Не съди, за да не бъдеш съден“, помисли си Гарфийлд.

Беше оставила тръбичката на нощното шкафче. Той посегна да я вземе — внимателно, за да не я събуди… обаче нещо не беше наред. Когато се надигна, за да стигне до тръбичката, се хлъзна и се опря на ръка на матрака пред нея, за да се задържи. Цялото легло се разтресе, но жената не помръдна.

Когато вдигна ръката си от леглото, видя, че е кървава.

Обърна я. Гърлото й беше прерязано. Очите й бяха отворени, мътни. Нейната половина от леглото беше напоена с кръв, която капеше по пода отдолу.

Гарфийлд скочи и огледа пода. Къде беше пистолетът му?

И тогава видя мъжа, който беше насочил към него пистолет от креслото в ъгъла.

Лицето му беше отекло и насинено. Около дясното око имаше рани. До стола бяха кобурът с пистолета и мобилният телефон на Гарфийлд, както и един от кухненските му ножове — по острието имаше кръв.

— Здравей, специален агент Гарфийлд — каза мъжът с усмивка. — Радвам се да се видим пак.

Лъчите на фаровете се плъзнаха над банкета. Предната лява гума на колата се раздруса на неравната повърхност и Хендрикс се стресна и се събуди — задницата поднесе, когато колата сви обратно на асфалта. След като овладя положението, той свали стъклото с надеждата въздухът да го ободри.

Цяла нощ се бе въртял неспокойно в потъналата в прахоляк лодка. Раните му смъдяха неприятно. Ръката го сърбеше влудяващо. Синините бяха болезнени на пипане. При всяко движение рамото му пукаше и го чувстваше все едно е пълно с ръждясали пирони. Призори намери аптечката на лодката и сдъвка четири аспирина, докато почистваше раните си.

Изчака и двете коли на алеята пред къщата да потеглят, после се измъкна от скривалището си и взе мобилния телефон. След това тръгна към град Пеория, бос, държеше твърде малките му откраднати обувки в ръка.

На паркинга на един супермаркет отвори сандък за дарения и започна да рови из чувалите вътре. След малко намери обикновена черна тениска, джинси, суичър с качулка, опръскани с боя черни обувки. Изпитваше вина, че краде от бедните, но във вида, в който беше, нямаше начин да влезе в магазин, без да привлече нежелано внимание — а и бездруго нямаше много пари. Беглец от закона, на две хиляди километра от дома, с по-малко от седемстотин долара в джоба, би трябвало да има право на някаква благотворителност — така виждаше нещата.

Изми се в банята на някаква бензиностанция, облече новите дрехи и скри старите под купчина хартиени кърпи в коша за боклук.

Намери наблизо хотел от веригата „Бест Уестърн“. Влезе във фоайето като че ли се е родил там. Отегчената млада жена, която играеше игри на телефона си зад рецепцията, дори не го погледна. Той хапна от предлаганите закуски, после отиде в бизнес центъра и включи един компютър.

След три часа и няколко телефонни разговора стана горд собственик на хонда „Сивик“, 93. Гумите бяха изтъркани, задната седалка беше надупчена, а купето миришеше на куче, но за триста долара беше добре — а и не успя да се спазари за две други коли, така че не можеше да си позволи да е твърде претенциозен. Предложи на собственика още сто долара, за да му докара колата до хотела. После го остави пред дома му и потегли.

Крадените коли стават за кратки разстояния, но когато те чакат двайсет часа шофиране, по-добре е да знаеш, че ченгетата не издирват това, на което се возиш.

Светлините на Кливланд го подканяха от далечината. Смяташе да намери там някаква храна, някакви медикаменти за раните, дори душ и нормално легло — стига да открие достатъчно западнал мотел, който приема пари в брой и не задава въпроси. Познаваше Кливланд доста добре и знаеше, че това няма да е проблем.

Пусна радиото. Натиска бутоните, докато не намери радиостанция, която пускаше класически рок. „Ролинг Стоунс“. Наду музиката и забарабани по волана.

За първи път, откакто Пъркхайзър го бе измамил, нещата започваха да изглеждат добре.

Телефонът на Томпсън иззвъня с мелодията на Гарфийлд и тя едва не падна от стола, когато протегна ръка, за да се обади.

— Гарфийлд? Къде се губиш? Добре ли си?

Чу шумолене в слушалката. Зачуди се дали не е изпуснал апарата.

— Какво? — попита той. — А… да, да, добре съм.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Говориш някак странно.

Гарфийлд се изсмя дрезгаво. Повече отчаяно, отколкото весело.