Крис Холм - Порода убиец

— Изплаши ме до смърт. Съобщенията бяха откъслечни. Знаех, че си вътре. Часове наред не беше сигурно дали си жива. Смятах, че сме те загубили.

Сълза се търколи по грима на О’Брайън. Томпсън посегна машинално да я избърше.

— Съжалявам. Там беше лудница. Изобщо не помислих.

— Именно. Не си помислила — каза О’Брайън. — Не можа ли да се обадиш?

— Права си — съгласи се Томпсън. — Трябваше.

Бяха заедно от половин година — най-щастливата половин година в живота на Томпсън. Тя се надяваше Кейт да изпитва същото. В моменти като този си мислеше, че е така.

Шарли настояваше да пазят връзката си в тайна. Кейт искаше да каже на всички. Шарли обаче винаги бе пазила личния си живот настрани от кариерата — не че това спираше шушуканията и вицовете за лесбийки, които разказваха Гарфийлд и подобните на него. Колегите често говореха за половинките си и нейното мълчание правеше впечатление.

Не че се срамуваше от себе си — ни най-малко. Ако жената, която обичаше, беше някоя друга, а не нейната шефка, щеше да й е все едно какво мислят няколко устати женомразци. Обаче беше положила сериозни усилия, за да е на ниво в доминираното от мъжете ФБР, и не искаше никой да говори, че е постигнала всичко заради друго, а не заради качествата си.

— Вашите знаят ли, че си добре? — попита О’Брайън.

Томпсън кимна.

— Говорих с Джес преди два часа. Помолих я да се обади на майка и татко вместо мен. Знаеш какво е мнението им за работата ми на терен — нямах сили да проведа още един такъв разговор с тях.

— Обядва ли?

„Мило е, че пита“, помисли си Томпсън. След двайсет и четири години грижи за Джес й беше приятно някой да прояви загриженост към самата нея.

— Всъщност не. Взех си шоколадова вафла от автомата преди два-три часа.

— В такъв случай, когато приключиш тук, отиваме да вечеряме у дома. Ще сготвя нещо. — Шарли вдигна скептично вежда. — Добре де… ще поръчам за вкъщи.

— Много ми се иска, но отпечатъците, които свалихме от стъклата, които свидетелят е дал на Гарфийлд, още не са анализирани. Искам да съм наблизо, в случай че се окажат от значение, колкото и малко вероятно да е.

— О… — отвърна О’Брайън, без да крие разочарованието си. — Добре, в такъв случай си извинена.

— А мога ли да те убедя да донесеш тази поръчана вечеря в кабинета ми? — попита Томпсън.

О’Брайън се усмихна ослепително.

— Става.

„Тази жена се чука като викинг — мислеше си Гарфийлд, — грубо и безпаметно“. И както пъшкаше и стенеше, беше цяло чудо, че съседите не са започнали да блъскат по вратата му. От друга страна, още беше ранен следобед — може пък и да не си бяха вкъщи.

Направиха го веднъж, но жената не показваше признаци, че иска да спре. Когато свърши втори път — потен, изтощен — и я избута от себе си доста грубо, недвусмислен намек, че времето за забавление е изтекло, тя го погледна с див поглед и се усмихна. Пусна му ръка под чаршафите.

— Хей, полицайче, тъкмо започнах да загрявам!

— Сигурен съм, че те сърби от друго — отговори той и се измъкна от ръцете й. Изморените пружини на матрака изпъшкаха жално под него. — Ако продължаваш така, ще трябва да си сложа оная работа в лед.

— Знам какво ще те накара да не се отказваш.

— Така ли? — попита той с любопитство, въпреки че беше решил да сложи край. — И какво е то?

— Същото, което движи и моя мотор — отговори тя. — Ама първо трябва да обещаеш, че ще си готин.

Гарфийлд вдигна два пръста и каза:

— Честна скаутска.

— Точно тези скаутски глупости ме притесняват.

Той погледна отегчено към тавана. Тя се намръщи за момент, сякаш не можеше да реши какво да прави. След това грабна чантата си от пода и започна да рови вътре. Намери каквото търсеше, вдигна го пред лицето му и се ухили победоносно. Малка тръбичка от зелена пластмаса, със заоблен край с дупчица.

Патрон за смъркане. Беше ги виждал. Побираха два грама. За енфие, биха ви казали в магазините, които ги продават. И че стъкленият бонг, който е на витрината, е наргиле. Може би по-старите, от метал, някога се бяха използвали за енфие, но Гарфийлд беше готов да се обзаложи, че никой не смърка енфие от пластмаса.

Не, тези неща бяха само за кокаин.

— Искаш ли? — попита тя и смръкна дозата.

— Уф… — изпъшка Гарфийлд дрезгаво. Беше чист от доста време. За последен път бе смъркал преди половин година. И четири трупа. Повече, ако броиш касапницата, която бе оставил Лиънуд в „Пендълтън“. В трезвата светлина на деня Гарфийлд знаеше, че е направил всичко, на което е способен, за да намали пораженията до минимум. Знаеше, че поне онези трупове не тежат на неговата съвест.