Крис Холм - Порода убиец

— Синко — каза му, — аз съм стара, не глупава. Изобщо не те е грижа за мен.

Тонът й беше остър, като укор, но го каза с усмивка, а подозрителността й беше добродушна. Беше ясно, че не се страхува от него — а и защо да се страхува, след като агентът на входа го бе пуснал безпрепятствено?

Хендрикс също се усмихна.

— Права си. Просто ми писна да стоя тук. Освен това приятелката ми вече сигурно е видяла какво става, а нямам как да й кажа, че съм добре. Ако ми помогнеш да се измъкна оттук, ще мога да я успокоя, че не съм умрял.

— Разбира се — отвърна бабата. — Обаче няма да е безплатно.

— Моля?!

— Чу ме, млади човече. Оставих осемдесет долара в чипове на масата, когато ме накараха да изляза, и е ясно, че тези маймуни няма да ми ги върнат. Та значи ако ме компенсираш, ще ти помогна да се върнеш при твоята приятелка.

— Искаш да ти платя?

— Адски си прав, искам. И имаш късмет, че не ти искам двойно. Не съм алчна, затова. А ти, ако искаш музика, трябва да платиш на свирача.

Хендрикс се усмихна и извади парите от джоба си. Възрастната дама се ококори. Той отдели две стотачки и й ги подаде.

— Мамка му… — каза тя, макар че прозвуча донякъде като пъшкане. — Трябваше да кача мизата! Сигурно си кучи син с голям късмет.

— Не знаеш и половината — засмя се Хендрикс.

Каза го иронично, както искаше, но поне в едно отношение наистина беше извадил късмет: Лорейн — това беше името на бабата — се превърна от обект в съконспиратор в момента, в който прибра парите му.

Тя измисли плана. Отидоха до най-младия и зелен полицай, който успяха да намерят. Бабата се луташе и се озърташе объркано, а Хендрикс — любящ внук — я следваше по петите и се извиняваше за състоянието й — изпада в кризи, когато не си е взела лекарството. То е у дома, трябваше да го изпие преди часове. Не, няма да им е нужен превоз — колата на Хендрикс е в закрития паркинг, в края на открития. Това беше истина — не че имаше значение; той нямаше намерение да се връща при колата си, защото можеше да е разкрита.

Лорейн се преструваше безупречно и хлапето полицай захапа толкова силно, че можеше да си счупи зъб. Хендрикс едва не се разсмя, когато отвори една от преградите на заграждението, колкото да минат, и Лорейн се промуши и тръгна размахала ръце като слепец към „Пендълтън“.

Хендрикс изтича след нея и с обич, не изцяло престорена, внимателно я обърна в обратна посока към закрития паркинг. След това двамата се отдалечиха хванати под ръка.

Влязоха в закрития паркинг за достоверност и излязоха през задния вход, който не се виждаше от казиното. Там се разделиха.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита Хендрикс. Беше му съвестно, че я е отдалечил толкова от групата, останала в казиното.

— Не съм инвалид — отговори Лорейн. — Имам мобилен телефон и пари, благодарение на теб. Ще повикам такси, ще отида в „Уинстед“ да похапна чийзбургер с бекон и шоколадов мус. Сигурна съм, че нискомаслените боклуци, които ни дават у дома, не ми удължават живота. След това ще се прибера с такси.

Хендрикс се усмихна и извади още сто долара.

— В случай че пак ти се прииска прилична вечеря.

— Ти си голям сладур. Искаш ли да дойдеш с таксито?

— Не, благодаря — каза той.

Тя го изгледа изпитателно.

— Ще се пазиш, нали?

— Ще опитам.

Лорейн го целуна по бузата и Хендрикс тръгна пеша на юг, докато не стигна река Мисури. После направи ленив завой на изток, докато не се скри от очите на Лорейн.

Крачи километри с кошмарните тесни обувки на Норм Гундерсон, след което стигна до железопътна линия. Беше наясно, че федералните ще завардят всички железопътни гари в града, а също фирмите за коли под наем и летищата, но това не му пречеше, защото не смяташе да използва такъв транспорт. Крачи по релсите, докато стигна прелез, и зачака да мине товарен влак. Не смяташе, че ще чака дълго — Канзас е голям транспортен център, който обслужва транспорта на стоки както в щата, така и в цялата страна, — и знаеше, че когато минават през прелез, машинистите са длъжни да намалят скоростта. Застана малко след шосето, в плитка канавка, скрит зад някакви храсталаци. След час чакането му беше възнаградено и той се качи на празен товарен вагон, предназначен за Пеория — не че Хендрикс го разбра, преди да стигне там.

Последното, което искаше, беше да има проблеми с някой железопътен полицай и затова още като чу скърцането на спирачките, което показваше, че влакът ще спре, скочи от вагона и се претърколи, за да омекоти удара. После тръгна — мръсен, схванат, изтощен — към града.