Крис Холм - Порода убиец

— Мисля, че го е направил твоят така наречен свидетел — каза тя. Гарфийлд опита да възрази, но Томпсън го спря. — Знаем, че се е сборичкал с моя призрак и е оцелял. Знаем още, че работата на призрака се е объркала. Искал е да се добере до Лиънуд преди Лиънуд да се добере до Паломера — поне това стана ясно в банкетната зала. Излиза, че твоят свидетел е бил тук, за да спипа моя призрак — да го убие, искам да кажа. Само че призракът се измъкна.

Гарфийлд пребледня.

— Не… Трябва да е бил твоят човек. Трябва.

— Съжалявам — възрази тя грубо, — но не е бил той.

— Не можеш да си сигурна — настоя Гарфийлд. Погледна настрани, към светлините на медицинския комплекс.

— Мога, Ханк — увери го тя. — Сигурна съм. Ти също щеше да си сигурен, ако не беше толкова заслепен от това, което искаш да видиш.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Изстрелите — отговори Томпсън и кимна към обърнатата линейка. — Стреляно е вътре, в линейката.

Когато си даде сметка какво му казва, Гарфийлд седна на бордюра. Чувстваше се замаян. Болен. Глупав. Беше отговорен за смъртта на тези хора — помощник, съучастник. Беше осигурил на копелето възможност да изчезне. На практика го беше превел през загражденията. Даваше си сметка, че никога няма да си го прости.

Боботенето на приближаващ хеликоптер го сепна. Новинарски хеликоптер, който вероятно се отдалечаваше от тълпата около „Пендълтън“, като муха месарка, която излита от труп, защото вятърът е донесъл аромат на нова сочна хапка наблизо.

— Хей! — Гарфийлд извика един от униформените, които пазеха периметъра. — Махни ги оттук. Това е местопрестъпление!

— Всъщност, сър, диспечерът ни току-що говори с тях — казват, че имало нещо, което агентът, който разследва, трябва да види.

Томпсън и Гарфийлд се спогледаха, после забързаха към полицая. Краката на Гарфийлд бяха по-дълги, душата му беше по-отчаяна в момента, искаше поне сега да победи, така че стигна първи. Грабна радиото и без да си дава труд да се представи, изръмжа в микрофона:

— Кажете ми, че виждате този, който го е направил.

— Ще ми се да беше така! — долетя дрезгавият отговор.

— Тогава защо се обаждате?

Отговорът обаче му се стори безсмислен. Гарфийлд поиска да повторят, защото реши, че не е чул добре, но не беше така.

— На линейката е написано нещо — каза същият глас.

Двамата се върнаха тичешком до обърнатата линейка. След миг колебание, докато мислеше дали не би могла да се качи сама, Томпсън сключи пръсти и предложи дланите си на Гарфийлд като стъпенка. Той сложи крака си между тях и тя го повдигна. Гарфийлд се изкачи тромаво върху горната страна на линейката и видя букви — наопаки, високи по близо метър. Бяха надраскани с кръв.

Гарфийлд наклони глава и го прочете заедно с неколкостотин хиляди зрители — без да се броят милионите, които щяха да го видят, когато репортажът за събитията от деня се появеше в националните новини:

ЩЕ СЕ ВИДИМ, КАУБОЙ.

Майкъл Хендрикс клечеше до квадратна тухлена къща на тиха улица, скрит между верандата и една азалия. Нощното небе беше обсипано със звезди. Въздухът беше поел вечерен хлад, което за Хендрикс винаги предшестваше края на лятото. Дъхът му се превръщаше в пара. Мускулите го боляха. Рамото му пулсираше тъпо, в ритъм с пулса му.

Металният капак на външния електрически контакт изщрака шумно, когато го отвори. Хендрикс трепна и погледна прозореца вляво. Никой вътре не обърна внимание. Децата, ако съдеше по люлката в задния двор, отдавна спяха. Семейството, което живееше в къщата, беше залепено за телевизора, който показваше заснетите от хеликоптера кадри с кървавия надпис върху преобърнатата линейка. Въпреки че привличаше интереса им обаче, случилото се не ги безпокоеше никак. Бяха на шестстотин километра от мястото.

След като се обадиха за линейката, федералните трябваше да преразпределят силите си, за да могат да претърсят едновременно хотела и района около местопрестъплението, при което местната полиция и охраната на казиното останаха да се занимават с изплашените посетители. Не беше трудно да се измъкне през загражденията.

Даваше си сметка, че ще е по-вероятно да избегне подозренията, ако не пътува сам, така че се присламчи към една осемдесетгодишна любителка на хазарта, която стоеше настрана от останалата група екскурзианти от някакъв център за възрастни хора. Изпроси яке от любезен непознат за старицата, което, след като го закопча, скри надписа на тениската й, в неоново жълто: „ХАЗАРТНА БАБА“. Беше благодарна, защото ставаше студено, но когато предложи да й помогне да намери приятелите си, го изгледа особено.