Крис Холм - Порода убиец

Томпсън правеше всичко възможно да отклони гнева на шефа, изтъкваше, че това по принцип е нейна операция, но беше ясно, че до голяма степен виновен за случилото се е Гарфийлд — но така или иначе, тя беше доста по-напред от всички в Бюрото в разследването на призрака, така че беше ценна. Когато излязоха за обяд, Гарфийлд беше почти напълно сигурен, че ще стане изкупителна жертва, и не можеше да преглътне мисълта да прекара следващите няколко часа като участник в собственото си професионално падение. Каза на Шарли, че има нужда от малко чист въздух, и тръгна по улиците, докато намери заведение, което изглежда достатъчно гнусно за настроението му, за да изпие обяда си. Попадна и на съответстваща женска компания.

— Дай да ти видя пищова — изфъфли тя, със сладникав от уискито дъх, с остра ментова жилка.

— Може би по-късно — отговори той. Телефонът му изписука в джоба. Партньорката му пускаше есемес може би за десети път този следобед. Той не му обърна внимание и отново насочи вниманието си към пияната си компаньонка.

Тя се приближи до него. Големите пори, замазани с грим, заеха цялото му полезрение.

— Аууу, стига — изпъшка тя. Ръката й се плъзна по вътрешната страна на бедрото му.

Гарфийлд глътна остатъка от питието си и затвори очи. Повече от всичко, това беше жест на самоненавист, но жената го взе за удоволствие и плъзна ръката си още по-нагоре.

— Това не ми е пищовът — каза той.

— Без малко да се излъжа — отвърна тя. — К’во ще кажеш да идем у вас и да ми покажеш поне белезниците си?

Той погледна тази жена — чието име, даде си сметка, така и не бе чул, — после огледа бара, като се питаше какви са шансовете да хване нещо, от което е по-малко вероятно да получи някакво възпаление. Дори и да забеляза, компаньонката му с нищо не показа, че дава пет пари.

Гарфийлд се надигна и посочи с пръст празната си чаша, после нейната. Барманът наля „Джим Бийм“ без лед и на двамата, без да каже и дума.

— Да вървят по дяволите! — изруга Гарфийлд с чаша в ръка и напрегната усмивка. Жената се чукна с него изляха питието в гърлата си и излязоха заедно от бара. Залитаха.

Гарфийлд мрачно реши да се вслуша в собствените си думи.

Шарли Томпсън стоеше в оживеното фоайе на централата на ФБР и пишеше поредното отчаяно съобщение на партньора си. Трябваше да са се върнали в кабинета на директора преди четирийсет минути, но от Гарфийлд нямаше и следа. Томпсън помоли директора за кратка отсрочка — каза му, че трябва да свърши нещо по разследването. Той се съгласи — неохотно — да удължи прекъсването за обяд с още половин час. В момента Томпсън закъсняваше с десет минути.

— Шарли! — чу глас откъм коридора. Вдигна глава и видя пряката си шефка, заместник-директор Катрин О’Брайън, да крачи бързо към нея. Беше с идеално изгладен сив костюм, бяла копринена блуза, високи токчета. Косата й беше прибрана на кок, който издаваше авторитет, без да преминава в строгост.

— Надявах се да те намеря.

— Намери ме. Трябваше вече да съм при директора.

— Как вървят нещата там? — попита О’Брайън и леко докосна с пръсти лакътя на Томпсън, жест на деликатно благоразположение.

— Както може да се развиват, предполагам. Което ще рече зле. Имаме двайсет и три жертви. Един от мъжете не е съществувал допреди две години, което говори, че е бил в програмата за защитени свидетели. Друга жертва е този, който го застреля. Четирима са оказвали първа помощ и са придружавали свидетел, както са смятали, до болницата. Има седем души в интензивно отделение с опасност за живота и близо сто ранени. Моят призрак е на свобода, също и този, който се сби с него. Не мога да обвиня директора, че е ядосан.

— Ядосан е, но не на теб. Ти беше напред с материала около този нов убиец, Шарли, и ситуацията в Канзас Сити щеше да е много по-зле, ако не беше там. Никой не те обвинява за случилото се.

— Благодаря — каза Томпсън. — Ще ми се да го кажеш и за Гарфийлд.

— Изненадана съм, че го защитаваш.

— Той е мой партньор. И въпреки всичките си недостатъци не е лош човек. Опитваше да помогне, както и аз.

— Къде е той, между другото?

Томпсън сви рамене.

— Ще ми се да знаех. Изчезна преди повече от час и не отговаря на съобщенията ми. Безпокоя се за него. Като парцал е, откакто операцията се обърка.

— Да — каза О’Брайън. — Не е единственият.

Томпсън изпита вина, когато видя сълзи да напират в очите на О’Брайън. Въздухът между тях беше зареден с погребаните напрежения на недоизказани думи, като подземни електропроводи. Томпсън отвори уста да отговори — точно тогава обаче минаха няколко агенти с костюми. Когато изчезнаха зад ъгъла, О’Брайън заговори — с тих, крехък, треперещ глас.