Крис Холм - Порода убиец

Тя отиде да търси лепенка, а в кухнята Стюарт изпусна на пода няколко платна шперплат и изруга, че са счупили плочките. Ако знаеше какво е намислил Хендрикс, щеше да ругае доста повече.

Иви се върна с ролка скоч. Хендрикс извади касетата и мушна една от касетите с Малер, след като залепи отзад малко лепенка, за да не сработи защитата против триене на записа.

— Защо тази? — попита Иви.

— Няма причина — отговори той, но всъщност не можеше да си представи, че ще изтрие някой от записите, които беше събирала тя.

Извика Стюарт и им каза какво иска да направят. Остави ги да го правят и се зае да подготви къщата. Донесе кутията с чаши за вино от мазето и ги счупи една по една, като ги увиваше в кърпа и ги удряше с чук. След това пръсна парчетата пред всички прозорци — без един.

Напълни кофа вода от банята. Закова вратите на горния етаж. Затвори щорите, изгаси лампите. В шкаф с бельо намери тъмносин чаршаф и го окачи над френския прозорец, който водеше към задния двор, за да не се вижда какво става в къщата. Избута бюфета за порцелан до еркерния прозорец в облата ниша, който гледаше към предния двор.

След това отиде в кухнята и зареди микровълновата със спрейовете с боя и против насекоми. За по-сигурно добави металните прибори за хранене и нагласи таймера. Десет секунди след натискане на бутона щеше да последва силен трясък. Можеше да се окаже полезен, ако нещата не се развиеха така, както му се искаше — стига да имаше възможност да натисне бутона. Това със сигурност щеше да го убие, но ако се стигнеше дотам, че да има нужда от микровълновата, щеше да му е все едно. Умирането нямаше да е много страшно, ако с него за оня свят заминеше и копелето Енгелман.

Без никакво обяснение Хендрикс взе бутилките от барчето на Стюарт и Иви и разля съдържанието им на различни места из къщата. Двамата го гледаха с ужас как унищожава килими и мебели на всяка крачка. Това беше малък трик, който Хендрикс бе научил, докато дебнеше един наемник на престъпната фамилия Дженовезе преди време. Не остави онзи жив достатъчно дълго, за да разбере дали трикът върши работа, но поне на теория изглеждаше добър — и ако съпротивата, която бе оказал наемникът, преди Хендрикс да го убие, би могла да е някаква индикация, копелето знаеше какво прави.

След като алкохолът свърши, Хендрикс ги накара да му помогнат да изсипят горчица, оцет, яйца, спагети — дори кутия маринована херинга — навсякъде из къщата: турът му с алкохола преди това направи възраженията им излишни. Изпръска освежителя за въздух от банята наоколо, изсипа кофата за боклук на пода в кухнята. Стюарт гледаше всичко това, като че ли е някаква злостна шега, но за негова чест не каза нищо.

После, когато къщата потъна в смрад и мръсотия, дойде време да скрие влюбените гълъбчета. Каза им къде да отидат и какво да направят. Проследи ги с поглед, докато се отдалечиха, ръка за ръка, с Абигейл помежду им, и изчезнаха в тъмнината.

След като всичко беше готово, Хендрикс обиколи къщата на Иви, за да се увери, че не е пропуснал нищо. В плана му нямаше място за грешка — не и при противник като Енгелман. Имаше само една възможност да се справи и тя беше доста трудно изпълнима.

След като приключи обиколката, отиде в кухнята и взе големия кухненски нож и бутилка от бирата на Стюарт. Провери тежестта и баланса на ножа и реши, че ще свърши работа. После отвори бутилката и се отпусна на канапето, за да чака и да се ослушва в мрака.

Чудеше се дали Енгелман ще дойде след минути или часове, или вече тук — наблюдава и очаква да се появи възможност.

Беше без значение. Хендрикс знаеше, че в края на краищата ще се появи. Трябваше само да чака.

А той умееше да чака.

Шумоленето на поройния дъжд в дърветата напомняше на Енгелман шум от радиостанция. Кората на стволовете, покрай които се промъкваше, беше подгизнала. Боровите иглички под краката му бяха хлъзгави. Раненото му коляно се възмущаваше при всяка крачка през гъстата гора на Вирджиния. Мокрите му дрехи бяха залепнали за гърба му.

Но той не се поколеба. Не намали темпото.

На десет хиляди метра височина грееше слънце — небето беше ясно, синьо. Той гледаше облаците, които блестяха някъде долу, под самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ — малки, далечни, нематериални. И останалите пътници му се струваха нематериални — толкова беше обзет от спомена за Лестър Майърс. Макар след това да се бе измил, все още усещаше лекия дъх на насилие — на смърт — по кожата и дрехите си. Пое дълбоко въздух, наслади се на вкуса. Това го възстановяваше. Вдъхваше му сили. Окриляше го като свръхчовек, като убиец на човеци. Издиша аромата от дробовете си неохотно — и го обзе чувство за целеустременост: питаше се дали останалите пътници в самолета могат да доловят същото.