Крис Холм - Порода убиец

На „Дълес“ обаче времето беше скапано. Неблагоприятен знак за събитията, които щяха да последват?

Тази мисъл го ядоса и той продължи още по-енергично през гората.

Между дърветата виждаше други къщи. Видя телевизори, показващи прогнозата за времето, детски канали с анимационни филми, сутрешните новини. Видя семейства да четат вестници пред чаша кафе, да ядат палачинки по пижами. Навсякъде, където минаваше, светеха лампи, за да разсейват сутрешния дъждовен мрак в неделя. Когато най-накрая видя къщата на Уокър обаче нямаше светлина, движение, нямаше никакъв признак за живот — и не се долавяше и звук при непрестанния шум на дъжда в дърветата.

Обиколи къщата приведен, за да не го видят — през храстите, после до основите, до предната веранда, надигаше се само за кратко, колкото да надникне през прозорците. Но всички пердета бяха спуснати, а прозорците, които бяха достатъчно ниски, за да се покатери на тях, бяха заковани с дървени плоскости.

Неговият човек беше стигнал тук преди него.

Това го ядоса. Не разбираше как така Хендрикс е научил. Беше сигурен, че не му е оставил шанс. Може би не трябваше да оставя онзи нещастник да умира бавно, но пък обичаше твърде много идеята за продължителното страдание, за да го ликвидира набързо. Но, така или иначе, грешката не беше от значение. Той искаше неговия човек да дойде и той беше дошъл.

Времето за смърт наближаваше.

Енгелман извади пистолета си — „Ругер“ с изпилени номера, купен от заложна къща с недотам добра репутация на няколко километра от летището. Беше купил и нож — за дране на дивеч, — който беше в ботуша му. При нужда щеше да се справи отлично и с човешки дивеч.

Макар че буреносните облаци закриваха слънцето и дъждът замъгляваше погледа, мълниите проблясваха от време на време и му позволяваха да се ориентира. На втората обиколка спря до входната врата. Отворена, но само малко — тъмнината в десния край сякаш го подканяше.

Усмихна се. Дръзко, каза си. Твърде дръзко. Хендрикс сигурно го смяташе за глупак, за аматьор. Подмина вратата и отиде до еркерния прозорец по-нататък — не беше закован като другите, заради формата си, а беше барикадиран с някакъв тежък шкаф.

Счупи три стъкла с дръжката на пистолета и се покатери на пейката в нишата вътре — беше покрита с възглавнички. Опря крак на тежкия дървен шкаф — бюфет или нещо такова, — който му пречеше да влезе в стаята, и го изрита, за да падне. Коляното го заболя адски. Шкафът обаче се сгромоляса на пода с трясък на счупени чинии.

Енгелман пристъпи приведен напред и се спотаи зад едно кресло. Къщата смърдеше на бунище — алкохол и оцет, плюс още десетки миризми, от които стомахът му се сви и главата му се завъртя. Питаше се дали това объркване, този вонящ кошмар е бил замислен от Хендрикс. Но дори и така, не беше достатъчен, за да притъпи диамантеното острие на концентрацията му.

Затаи дъх и се ослуша. Някъде навътре в къщата чу женски плач и ръмжене на куче, които бързо спряха — след кратко, рязко „шшшш“ и вероятно длан върху муцуната. Кучето изскимтя тихо още веднъж. Мъжът и жената мълчаха.

Енгелман се усмихна доволно.

— Признавам, Майкъл, впечатлен съм — каза високо с надежда да привлече Хендрикс в затъмнената стая.

— Не очаквах да те заваря тук. Много благодаря за поканата, между другото — добави, заради отворената врата. — Ще ми простиш нахалството да не се възползвам от начина на влизане, който ми предложи. И, ако ми позволиш забележката, можеше да почистиш малко тук.

— Няма нужда да намесваш Иви в това — обади се Хендрикс някъде от вътрешността на къщата. — Защо не я оставиш да си тръгне и да уредим въпроса помежду си?

Енгелман си даде сметка, че Хендрикс не е близо, и се промъкна през стаята. Влезе в главния коридор на къщата почти веднага, след което извика:

— Няма проблем! Пътната врата още е отворена, ако искаш да я отпратиш през нея. Дано само по пътя не я сполети нещо неприятно — гората е доста опасна.

След това влезе в стаята отсреща и изчака да види дали заблудата му е подействала и Хендрикс не се е хванал.

Не се хвана, но думите на Енгелман подействаха поне на Ивлин, защото той чу още един стон, доста по-изплашен. Ужасът й му достави удоволствие — и не само защото разбра, че не идва от мястото, от което бе чул гласа на Хендрикс. Това означаваше, че я е скрил някъде — заедно със съпруга й и кучето, ако можеше да се вярва на снимките на стената, които успя да зърне на отблясъците от мълниите. И освен ако не грешеше много сериозно, това някъде не беше далече от мястото, на което се бе скрил самият той — по-близо, стори му се, от самия Хендрикс.