Крис Холм - Порода убиец

— Ще изчезна. Ще ви оставя на спокойствие. За мен тук повече няма нищо — няма причина да оставам.

— Адски си прав, че няма — натърти Стюарт, отново като крал в замъка си, наежен срещу претендента за трона си. Но Иви не каза нищо — лицето й беше разкривено от болка от думите на Хендрикс, очите й се напълниха със сълзи.

Това беше добре. Това беше, което искаше. Искаше да го мрази колкото се мразеше и самият той, за да може планът в главата му да проработи.

Искаше тя да го мрази, за да може той да намери сили да си тръгне.

Когато накрая заговори, тонът й беше спокоен, лицето й — невъзмутимо.

— След като си отидеш, какво ще кажем на полицията?

— Ще кажете истината — отговори Хендрикс. — Ще кажете каквото искате.

— Ще ми кажеш ли защо правим всичко това? — Гласът на Стюарт беше напрегнат заради усилието, докато с Хендрикс сваляха по стълбата големия матрак от спалнята на горния етаж.

Зората беше почти недоловима заради оловните облаци на задаваща се буря. Къщата се тресеше от тътена на гръмотевиците, а вече и първите капки дъжд, който щеше да е потоп, както личеше по всичко, удряха по стъклата на прозорците. Звукът върна Хендрикс към детството — към дома в Ричмънд, където живееше, когато беше на десет. Преустроена църква — трийсет деца в спал но помещение — с покрив, който течеше като чешма при всеки дъжд, и стъклописи на прозорците, които рисуваха изкривени сцени на страдание, когато проблясваха мълниите.

— Не — отговори Хендрикс. Нямаше намерение да обсъжда стратегии с шибания Стюарт, най-малко с него. Единственият друг човек, с когото някога бе обсъждал стратегии, сега лежеше на маса в морга в Портланд. — Имате ли барбекю?

Стюарт кимна. Това поне беше нещо: Хендрикс бе разбрал, че през живота си Стюарт не е притежавал огнестрелно оръжие, дори и детски въздушен пистолет.

— Газово или с въглища?

— Защо? Ще оценяваш пържолите ми?

— Не. Ще опитам да ти спася живота и живота на жената, която обичаш.

— Газово е — каза Стюарт. — Това добре ли е, или зле?

— Рано е да се каже — отговори Хендрикс, макар че в себе си се радваше.

Иви, в твърде напреднала бременност, за да носи нещо по-тежко от голяма бутилка мляко, дойде с мокра коса и останала без дъх от гаража, подпряла на корема си кашон. Две кутии пирони. Три флакона боя спрей. Спрей против насекоми. Бутилка отработено моторно масло.

— Имаме някои от нещата, които поиска. Има шперплат на листове, осемдесет на един и двайсет, и четирийсет литра бензин. Да ги донеса ли?

— Не! — извикаха Стюарт и Хендрикс едновременно. Не искаха тя да се напряга прекалено.

— Ще отида аз — добави Стюарт, пусна матрака и изчезна в трапезарията — Абигейл тръгна след него, като проскимтяваше с всяка мълния, която обявяваше наближаването на бурята. Хендрикс вдигна матрака и го сложи върху другите два, които вече беше довлякъл сам. После попита.

— Имате ли мазе? Барака на двора?

— И двете — отговори Иви.

— Покажи ми.

Първо отидоха в бараката, която беше на няколко метра от къщата. Беше влажна и в доста окаяно състояние. После отидоха в мазето. Там Хендрикс видя стария стереокасетофон на Иви, на рафт, на които имаше най-различни неща: коледни гирлянди, стара кафеварка, ваза, два чифта летни кънки, кутия с надпис „чаши за вино“. Касетофонът беше ръбест и сребрист, отпреди времето на компактдисковете, с две големи черни колони отстрани, като очи на бухал. До него беше сложена кутията касети, които бяха слушали някога, когато това беше единствената им музика в хижата. Баща й го беше оставил там преди години заедно с четири касети симфонии на Малер. Останалите касети, които Иви беше събирала една по една от кутии за обувки на гаражни разпродажби — хората продаваха касетите си, защото бяха твърде стари и не вървяха на новите им касетофони — също бяха тук. В резултат колекцията беше стара и безвременна и съдържаше всичко: Бауи, Стоунс, Блонди, Букър Т, Клаш, Арета, Цепелин, Бени Гудман, Джоан Джет, Принс, Елвис Костело. До ден-днешен Хендрикс не можеше да чуе някой от тези записи и да не си спомни за Иви.

— Това нещо още ли работи? — попита той с усмивка.

— Доколкото знам — отговори тя.

Той го качи горе заедно с кутията касети и го включи. Мушна една касета и натисна бутона. Разнесе се весела мелодия, крайно неподходяща за обстановката. Хендрикс я спря.

— Имаш ли празни касети? — Иви го изгледа, като че ли я бе попитал къде държи файтона си. — Добре. А лепенка?