Крис Холм - Порода убиец

Допи последната глътка кафе и остави на масата двайсетачка. В началото смяташе оставянето на бакшиш за безвкусица, за ужасен американски обичай, който избягваше, когато беше възможно, но днес беше в добро разположение на духа и му се щеше да сподели настроението си. След това си тръгна от кафенето и остави следователите на безплодните им опити да открият следа на местопрестъплението. Нервите му звънтяха като камертон от възбудата и кофеина, в главата му звучеше мощен тон на очакване.

Това беше добре. Дори полезно.

Чакаше го доста работа тази нощ.

— Извинете ме — каза Енгелман, — но се питах дали можем да поговорим.

Не думите на човека накараха Едгар Моралес да изтръпне, нито учтивият мек тон — тон, който говореше за добро финансово благосъстояние и който придаваше на казаното някаква грапавина, от която личеше, че макар и да говори езика много добре, той не му е роден.

Едгар Моралес изтръпна заради самия момент, защото беше четири сутринта и гласът го събуди от сън. Отвори очи и видя спалнята си — тъмна и застинала, таблото на алармата мигаше в зелено, което показваше, че всичко е наред. Обаче не си бе въобразил този глас — глас, който показваше, че всичките му предпазни мерки са били напразни и животът му ще приключи тази нощ.

Още откакто Круз бе опитал да го убие, Моралес прекарваше нощите в апартамента си в Бейсайд Вилидж на остров Фишър. Беше го купил преди години, когато цената на компанията му за първи път достигна милиард, примамен от престижа, който вървеше с този адрес. Какъв по-добър знак, че си преуспял, от това да живееш на създаден от хората остров — курорт, който може да се похвали с най-високия доход на глава от населението в цялата страна? За хлапе, израснало в бедняшки квартал, изкушението да се присъедини към най-затворената общност в Маями беше прекалено силно, за да му устои. Беше минало известно време, докато намери подходящо жилище, защото беше ограничил избора си до имотите с изглед към залива и изцяло беше изключил онези откъм океана. В края на краищата можеше ли изгревът над океана да се сравнява с отблясъците на същия този изгрев по небостъргача, носещ неговото име?

В дните след като тайнственият му благодетел го бе освободил от проблема „Круз“ обаче апартаментът му от 550 квадратни метра бе придобил ново значение за него, освен издигането му като бизнесмен. Намираше се на последния етаж, с изглед във всяка посока и система за сигурност, следяща всички възможности за достъп, каквато не би могъл да си позволи и Пентагонът — да не говорим, че беше на остров, до който също нямаше достъп за автомобили, а с корабчето можеха да идват само жителите и поканени гости — мястото се бе превърнало в негова крепост, в негова твърдина. Този, който бе спасил живота му, го бе предупредил, че Корпорацията ще опита пак, и след като видя зловещия край на Круз, Моралес бе взел предупреждението присърце и бе подсилил сериозната си охрана с допълнителен екип обучени охранители. Съседите му несъмнено си мислеха, че се е побъркал, че е поредният нещастник, който не успява да издържи на напрежението на голямото си богатство. Обаче по дяволите съседите — по-добре да си жив и да те смятат за побъркан, отколкото да си спомнят с добро за теб, когато си в гроба.

— Кой… кой си ти? — Пелтечеше, гласът му беше прегракнал от страх.

— Кой съм не те вълнува особено — отговори Енгелман.

— Охраната ми…

— В момента е неразположена.

— Искаш да кажеш… — започна Моралес, но установи, че не му достигат думи.

— Ако питаш дали съм ги убил, отговорът е не. Не ми е платено, за да убия тях. Просто ги доведох до безпомощно състояние, за да не ни прекъсват.

— Но си дошъл, за да убиеш мен.

Енгелман се усмихна.

— Това ще зависи от степента, до която ми помагаш. Мога да ти кажа, че също така не ми е платено да убия теб.

Моралес осъзна чутото.

— Ако не си тук, за да ме убиеш, защо си се промъкнал в спалнята ми?

— Трябва да ти задам няколко въпроса. За случилото се с някой си господин Круз.

— Имаш предвид онзи, който умря пред сградата ми? — попита Моралес. — Не знам. Не бях там.

Лъжата беше глупава, предвид обстоятелствата, но я изрече по рефлекс, чисто и просто. Беше повтарял тази лъжа пред безброй детективи и репортери през последните три дни, след което инструктира юридическия си екип да сложи край на всякакви въпроси на тази тема.

Енгелман цъкна с език в тъмнината.

— Господин Моралес, мисля, че досега се отнесох с нужното уважение и учтивост. Ще се радвам, ако получа същото в замяна. Може и да не са ми платили да убия теб, но нараняването е безплатно.