Крис Холм - Порода убиец

След това обаче наистина се появи закономерност и убийствата станаха нещо, което шефовете на Бюрото не можеха да пренебрегват повече. А когато заместник-директорът я назначи да води случая, колегите й съвсем престанаха да се смеят.

Томпсън провря колата между един миниван и камион за доставки и Гарфийлд рязко си пое дъх. Някъде зад тях изпищя клаксон.

— Този призрак е от плът и кръв — отговори Томпсън. — На сцената имаме нов тип убиец. Сравнително нов поне. Само през последните две години има трийсет и пет удара, за които знаем, но подозирам, че в биографията му има и още, много преди това.

— И мислиш, че Круз е трийсет и шестият?

Томпсън не мислеше, че Круз е трийсет и шестият.

Знаеше, че е така, непоколебимо.

— Всички белези са налице.

— Какви белези? — попита Гарфийлд. — Застрелял е човек. Мен ако питаш, всеки може да натисне един спусък.

— Шегуваш ли се? Не мога да кажа, че да застреляш някого от четири пресечки е „натискане на спусък“ — отвърна Томпсън. — Но както и да е. Нямах предвид това. Този тип рядко убива два пъти по един и същи начин.

По лицето на Гарфийлд премина раздразнение.

— Добре тогава. За какви белези говориш?

— Първо, ударите му са зрелищни. Удушаване в пълен с хора конгресен център. Убийство с нож на летище. Прецизен, изстрел на оживена улица. Веднъж дори използва насочен експлозив, за да взриви стол в театъра — и седналия на него, — но без околните зрители да пострадат. И второ, въпреки че са толкова зрелищни, никой не е успял да го види.

— Трафик камери? Охранителни записи?

Томпсън поклати глава.

— Обикновено са повредени или зацапани.

— Тогава, предполагам, не оставя и отпечатъци.

— Правилно предполагаш. Но още не съм ти казала най-хубавата част.

— И тя е?

— Моят призрак убива само убийци.

В единайсет преди обяд, след два часа чакане, техният човек най-накрая се появи. Набит космат мъж с евтин сив костюм прекоси енергично фоайето с походка, която не подхождаше на масата му. И костюмът, и плешивото му теме блестяха на флуоресцентното осветление.

— Агент Томпсън? Агент Гарфийлд? Аз съм детектив Де Силва.

Подаде ръка с космати пръсти поред на двамата.

Томпсън я стисна.

Гарфийлд — не.

— Специален агент — поправи го. Томпсън се ядоса. Бюрото няма само „агент“. Всички следователи са „специален агент“. Хората обаче често правеха тази грешка и само надут пуяк би си направил труд да ги поправя. Особено ако надутият пуяк поправя човек, чието съдействие изобщо не е гарантирано.

— Детектив — каза Томпсън, когато Де Силва отпусна протегната си ръка, — благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

— Всичко е наред — каза той, но намръщеното му лице подсказваше, че вече съжалява. Огледа пълното с униформени и цивилни ченгета фоайе. — Да се качим в кабинета ми, какво ще кажете?

Качи ги с асансьор, после ги преведе по лабиринт от претъпкани коридори. Оказа се, че е казал „кабинет“ със сарказъм. Бюрото му беше едно от многото дребни бюрца в общо помещение, не по-малко шумно от фоайето долу. След като стигнаха, Де Силва ги въведе в малка заседателна стая без прозорци, която би могла да е преустроен килер за метли и кофи.

— Съжалявам за условията — каза той. — Сигурен съм, че Чичо Сам се грижи за вас, федералните, както подобава, но ние, презрените градски ченгета, смятаме, че денят е бил добър, ако климатикът не се развали. Е, какво мога да направя за вас?

Томпсън потисна раздразнението си от тона му. Търканията с местните власти бяха част от работата в Бюрото — а днес Гарфийлд бе започнал заяждането. Опита да се усмихне. В сегашното й състояние на пълно изтощение се получи гримаса, която май навреди още повече.

— Питах се какво можете да ни кажете за убийството на Круз — каза тя.

— Приемам, че сте чели доклада ми.

— Щом го наричаш така… — подхвърли Гарфийлд.

Томпсън го изгледа ядосано. Де Силва се навъси.

— Какво се опитваш да кажеш, агент?

Гарфийлд се облегна на стола си и вдигна ръце.

— Само че е малко повърхностен, нищо повече.

— Вината не е моя, приятел, мога да те уверя. Проследихме изстрела до автомобил, а автомобила до дългосрочен паркинг на летището. Собственикът е бил на някаква конференция в Рино и дори не е разбрал, че колата му е открадната. Криминолозите твърдят, че по нея няма отпечатъци или ДНК, защото този тип е заличил с химикали всички възможни следи по всички повърхности, до които се е докосвал, включително гилзите и оръжието. Да, карабината е оставена, но серийният й номер и изпилен, така че и там няма следа. Някак си всички камери за наблюдение в квартала са престанали да работят час-два преди стрелбата, така че нямаме и записи нито на изстрела, нито на Круз, когато е улучен, а очевидците също не са от особена полза. Едгар Моралес, собственикът на сградата, се крие зад стена от адвокати — не можем да разберем дори дали е бил в страната, когато се е случило това нещо, или не. Разпитвахме в района с часове, но най-доброто, до което стигнахме, беше пиколото от хотела, пред който е била паркирана колата на стрелеца. Според него заподозреният е бил, цитирам: „бял баровец, май с бейзболна шапка, с тъмни очила и рунтава брада“. Брадата, между другото, е била фалшива — открихме я избелена с белина в колата. Разпитахме из магазините за карнавални костюми, за да разберем откъде я е взел, но не открихме нищо. Беше следа. Следата се оказа студена. Толкова. Този, който е убил Круз, е бил наясно какво прави — и предполагам, отдавна си е вдигнал задника оттук.