Крис Холм - Порода убиец

Може би Хендрикс чувстваше някакво родство с него. Може би просто му бе писнало да получава заповеди от хора, които отказват да си изцапат ръцете. Може би, дявол да го вземе, беше заради фазата на шибаната луна.

Каквато и да беше причината, след като го уби, Хендрикс се затвори в себе си. Престана да пише на Иви. Престана да се обажда. Не смяташе, че след извършеното е достоен за любовта й.

Искаше да умре. Да изчезне. И когато крайпътната бомба край Кандахар ликвидира частта му, желанието му се сбъдна.

Връщаха се в базата след мисия. Някъде из планините на север от града, седемдесет и два часа без почивка, и ги бе обзело някакво подобно на делириум изтощение. Лестър крачеше пред двете хъмвита на екипа и оглеждаше прашния път за следи. Хендрикс крачеше отзад и внимателно оглеждаше околността.

Докато минаваха край някакви храсталаци, Хендрикс долови нещо. Храсталакът помръдна. По протокол трябваше да се обади по радиото и да спре колоната, за да проучи ситуацията, но не го направи. Вероятно не беше нищо съществено. Оказа се, че е така — когато приклекна, за да надникне под листата, видя най-обикновен заек, готов да побегне.

А след това покоят на пустинята беше разкъсан от буря от светлина и тътен, от огън и летящи камъни. Самоделно взривно устройство, както научи Хендрикс по-късно. В кратките мигове, преди да загуби съзнание, си мислеше за гнева на ада.

Оказа се, че Лестър е проспал заплахата. Може би, ако не беше така, щеше да види предупредителните знаци. А може би не. В края на краищата беше нощ, а афганистанските бунтовници се сражаваха с различни окупатори от повече от трийсет години — бяха научили едно-друго за залагането на капани по пътищата. Беше много вероятно нормален човек да не е в състояние да забележи това устройство навреме.

Не че тази мисъл помагаше на Лестър да спи нощем.

В известен смисъл той бе извадил късмет, защото беше загубил само краката си. Мъжете в двете хъмвита загубиха живота си. Първото детонира устройството — два пакета експлозив С4, увити около камъни, — обаче когато машините избухнаха, първата се обърна назад и падна върху втората, при което не остана какво да се погребва у дома. Хендрикс излетя на трийсетина метра от пътя и загуби съзнание. Остана така два дни, полузаровен под пласт сив като пепел прахоляк.

Лестър пълзя две мили — оставяше кървава диря заради разкъсаните си крака — и припадна. Беше решен да намери помощ за другарите си и беше открит полумъртъв от редовен патрул. Когато Хендрикс се свести — трескав, зашеметен и почти умрял от жажда и горещина, — всички следи от унищожените джипове бяха изчезнали, всички намеци за мисиите им бяха заличени от протоколите.

И защо да не са? Официално тяхната част не съществуваше. Бяха отречени в смъртта, както щяха да бъдат при всеки друг провал. И малцината, които знаеха истината — за тяхната част и ликвидирането й, — решиха, че Хендрикс е сред мъртвите.

Беше му нужен месец, за да се измъкне от Афганистан. В началото беше почти като диво животно — действаше по инстинкт. Спомените му бяха разпокъсани, раните — лоши. Криеше се, където намери, хранеше се с плодовете на земята и се възстановяваше. Нямаше представа на кого може да се довери, така че се криеше както от бунтовниците, така и от американските патрули. След като треската премина и отокът в мозъка му спадна, спомените му се върнаха — а с тях и смазващата вина за всички невинни, които беше избил. Вероятно би могъл да се появи от небитието, но защо? За военните беше покойник — което означаваше, че Иви също го смята за умрял. Така е по-добре, каза си. Не би могъл да я погледне в очите, защото се бе превърнал в чудовище, в призрак. И така, добра се пеша до Пакистан, на югоизток, където границата не беше проблем заради опасния терен и контрола на племената.

След като стигна Пакистан, се снабди с нови документи, създаде си нова идентичност — изгради си нов, та било то осакатен и непълен живот. Смяташе, че дори това проклето полусъществуване е повече, отколкото заслужава.

Идеята да ликвидира убийци се появи като вид отмъщение. Хендрикс реши, че след като веднъж си се съгласил да убиваш невинни, заслужаваш каквото ти е писано. Че да отървеш света от хора, които си изкарват прехраната с убийства, е нещо като служба на обществото.

Схващаше иронията на новото си призвание.

Или пък мотивацията му беше по-проста? Може би убиваше, защото го биваше в това? Може би убиваше, защото нямаше идея какво друго да прави?