Крис Холм - Порода убиец

Също така не беше изключено да го прави, защото смяташе, че един ден все някой ще го изпревари и ще го прати в гроба.

И беше сигурен, че го заслужава.

Капчица пот се стече по лицето на Шарли Томпсън, докато тя крачеше по тротоара пред централата на полицията на Маями с долепен до ухото мобилен телефон. Гарфийлд беше вътре и се радваше на сравнителния комфорт на климатизираното фоайе. Бяха пристигнали преди час и чакаха техния човек от отдела да ги вземе. През това време сестра й се бе обадила два пъти. Изглежда, маниакалният епизод от предния ден някак бе довел до драма с момче и текила и сега, изглежда, се очакваше Шарли отново да сложи света на Джес в ред. Тя не изпадаше във възторг при мисълта, че Гарфийлд може да дочуе семейните й проблеми, и затова излизаше да говори навън.

Сградата, пред която крачеше, беше ниска внушителна бетонна конструкция с акценти от плочи с цвят на ръжда и червен пустинен пясък. Намираше се на изток от центъра на града, само на няколко пресечки от залива Бискейн, на километър и нещо от мястото, на което бе Круз срещнал съдбата си. Ниски бетонни блокове я обграждаха от всички страни, колебливо дегизирани като огради или кашпи за задушени от изгорели газове палми. Това обаче бяха архитектурни декорации на сграда по принцип без украшения и не можеха да заблудят никого. В действителност бяха бариери, чието предназначение беше да защитят сградата и хората в нея от нападение от улицата или от кола, заредена с взрив. В град, пълен с наркодилъри и търговци на незаконно оръжие, терористи и улични банди, нападение над полицията не можеше да се изключи.

— Виж — каза Томпсън по телефона, — не твърдя, че не е трябвало да ти признае, че пак са заедно, Джес. Казах само, че да гледаш телефона му май не е най-добрата идея.

В отговор Джес напълни ушите й с думи, а Томпсън се пържеше в надигащата се жега. Челото й беше покрито с капчици пот. Избърса го с длан и продължи да крачи.

— Е, щом не можеш да му имаш доверие — каза след малко, — може би не трябва да спиш с него.

Възрастна жена с нос като кука и огромни слънчеви очила я изгледа с отвращение и продължи по пътя си. Косата й беше бяла, отиваща към синьо. Както беше наклонила глава, заприлича на Томпсън на карикатурна сова.

— Не, не трябва да й пускаш есемеси, за да я изгониш. — Пауза, докато Джес й отговори разпалено. — Защото той е този, който те е прецакал, не тя. По дяволите, Джес, не е важно колко е хубав, ти заслужаваш нещо по-добро. Да, наистина.

Отне й известно време, но в края на краищата успя да успокои Джес. Когато отново влезе във фоайето, търпението й беше на изчерпване. Гарфийлд, на свой ред, изглеждаше невъзмутим — костюмът му беше чист и изгладен, вратовръзката му, макар и малко крещяща, беше добре вързана, яката му беше закопчана и колосана. Обаче причината можеше да е и във факта, че през часовете след като хванаха Петрела беше успял да подремне, да вземе душ и да си смени дрехите, докато Томпсън прекара времето в леглото на хотелската си стая, с лаптопа в скута, за да съчини нужния доклад след ареста и да проучи подробностите около удара по Круз — заради което не беше спала и не бе вземала душ от четирийсет часа. Не беше в състояние да накара мозъка си да се укроти. Не можеше да се застави да спи. Не и когато бяха толкова близо до целта.

— Е, казвай — подкани я Гарфийлд, докато преглеждаше файла на екрана на лаптопа си, а Томпсън шофираше наетия форд „Фокус“ от летището към полицията. — Какво става с „призрака“?

Томпсън се усмихна, макар че усмивката й беше по-малко израз на добро настроение, отколкото на задоволство, че му е натрила носа. Думата се появи като шега. Тя се занимаваше с този случай от доста време, преди колегите й изобщо да си дадат сметка, че има случай, и в онези ранни дни се шегуваха с нея безмилостно. Колкото и да обичаше работата си, ФБР в същността си оставаше мъжки клуб. Инстинктите на жените агенти се подлагаха на съмнение много по-често, отколкото на колегите им мъже. Не нея й беше все едно какво мислят — беше сигурна до мозъка на костите си, че е права. Имаше нов играч. Много талантлив. Опасен. И сто процента извън полезрението на ФБР.

Всеки път, когато Томпсън добавеше нова жертва на бялата си дъска, когато напишеше нов доклад, колегите й я дразнеха: „Призракът на Томпсън е ударил пак“. Ако неин случай се окажеше работа на дребна риба — в ранните дни на разследването все още не беше доловила закономерността и хвърляше твърде голяма мрежа, — майтапите не преставаха с дни.