Крис Холм - Порода убиец

Ситуацията с Моралес беше разбираема. Явно отначало си бе помислил, че Хендрикс опитва да го измами — дори за милиардер двеста хиляди долара не са дребна сума. Обаче Корпорацията беше дала за главата на Моралес двайсет хиляди, а тарифата на Хендрикс за отстраняване на убиеца беше десет пъти неговата тарифа. Винаги в аванс. Без коментари.

Умните плащаха. Тези, които не плащаха, не оставаха живи достатъчно дълго, за да съжалят, че не са платили. И докато не получи есемес от банката си на Сейшелите, шест часа преди Круз да се задейства, Хендрикс нямаше представа от кои ще се окаже Моралес.

Беше си подготвил домашното. Циркулираха много слухове за съществуването му — за тези, които знаеха къде да търсят. Да не говорим за примерите — старите удари. А сега Едгар Моралес щеше да продължи да нервира Корпорацията. Повечето наемници не биха се хванали с мишена, заради която е бил отстрелян колега, защото можеше да ги сполети същата съдба. Ударите ставаха много по-трудни, когато изчезне елементът на изненадата — а когато ченгетата наблюдават набелязаната жертва заради провален предишен опит е почти невъзможно да изпълниш подобна поръчка.

Все пак Моралес трябваше да засили личната си охрана за известно време. Или да се махне от страната с някой от баровските чартърни самолети, които притежаваше компанията му, докато нещата не се нормализират. Услугите на Хендрикс бяха еднократна оферта. В неговия бизнес нямаше доживотни гаранции.

— Не си имал проблеми с Круз, нали? — попита Лестър. — Чух, че бил зловещо откачено копеле.

Хендрикс сви рамене.

— Ударението е на „бил“.

— Тогава защо не се върна веднага? И какво правиш тук? Не че не се радвам да те видя, обаче… мислех, че нямаш търпение да се прибереш у дома.

— Трябваше да си заредя акумулатора — отговори Хендрикс, прекалено равнодушно. — Реших да не бързам. Да шофирам по крайбрежието. Да се наслаждавам на гледките.

— Да, изглеждаш презареден — каза Лестър. Думите му бяха пропити със сарказъм. — И това шофиране по една случайност не те закара до Вирджиния, нали? Покрай дома на Иви?

Разбира се, че бе минал оттам. И разбира се, че Лестър знаеше. В целия свят, ако някой наистина познаваше Хендрикс, това беше този човек — сега, когато Иви смяташе, че е мъртъв.

— Изглеждаше чудесно — отбеляза Хендрикс, като се постара да го каже спокойно.

— Говорим за Иви… Разбира се, че изглежда чудесно.

— Колко й остава?

По дяволите, помисли си Лестър, значи заради това Майк е дошъл тук, вместо да се прибере у дома. Реши да се направи на тъп.

— Какво имаш предвид?

— Не с този номер на мен, Лес. Наистина ли очакваш да повярвам, че не си знаел? С Иви сте приятели във Фейсбук. Тя и Стюарт — натърти той, като че ли името на човека беше обиден епитет — са те поканили на шибаната си сватба.

— Не че отидох — отговори Лестър и завъртя количката. — Не ставам за танци напоследък.

— Колко й остава, Лес?

Лестър въздъхна и наведе глава.

— Бременна е от пет месеца. Трябва да роди през януари. И точно заради тази идиотщина няма да ти дам да видиш какво пуска в Мрежата.

Хендрикс стовари бирата си на бара. Силно. Пяната потече от гърлото като жлъчта, която напираше от устата му. Удържа жлъчта със силата на волята си; пяната избърса със салфетка от бара.

— Виж… съжалявам, но какво очакваше? Горката жена мисли, че си мъртвец. Побърка се от скръб заради тебе — като всички нас. Когато после мина през тази врата — каза и кимна към входа на заведението, — все едно облаците се разделиха. Нямаш представа каква тежест вдигна от раменете ми, когато се върна. Знам, че имаш причини да не я виждаш, както знам, че направи лошия избор, но не съм на твое място. Все едно да оставиш момиче на двайсет и седем вдовица и да не очакваш да продължи напред…

— Не съм го направил — каза Хендрикс.

— Не си направил какво?

— Не съм я оставил вдовица.

Наистина. Не бяха женени.

Лестър изсумтя презрително.

— Защо? Защото не сте подписали някаква си хартийка? Мислиш, че това имаше значение за нея? Ти даде дума, тя даде дума. Останалото е нищо, само храна за чиновниците.

Лестър беше прав. Разбира се, че беше прав. Но това не означаваше, че Хендрикс трябва да се зарадва. Или поне да му олекне.

Хендрикс и Иви се запознаха втората година в средното училище „Албемарл Хай“, сгушено в полите на планината Блу Ридж край Шарлотсвил, Вирджиния. Родителите й бяха заможни типове от Юга — баща й преподаваше право в университета, а майка й не работеше, защото смяташе, че мястото на жената е у дома. „У дома“ беше просторна тухлена къща, построена от прадядото на Иви преди войната на Северната агресия — както семейството й все още наричаше Гражданската война, а представата на майка й за домакиня беше да командосва отбора прислужници, които бяха нужни, за да я поддържат. Хендрикс — тогава кльощаво хлапе с дрехи от магазина втора употреба и не по мярка — никога не беше виждал подобен разкош. Родителите на Иви бяха достатъчно вежливи в презрението си към него, за да го крият зад лустро от южняшки чар — предполагаха може би, че цялата работа скоро ще отшуми.