Крис Холм - Порода убиец

— Това не е обикновена стрелба, Шарли. Било е удар.

Томпсън усети леко вълнение — каквото изпитваше когато се зададе заплетен случай.

— Жертвата?

— Хавиер Круз. Наемник на Корпорацията.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Свидетели? — попита Томпсън.

— Ти ще ми кажеш, специален агент. Това е по твоята част.

— Качваме се на следващия полет.

— Задължително — отговори О’Брайън.

Томпсън затвори. Усмихваше се.

— Какво има? — попита Гарфийлд с хапка бог знае какво в устата.

— Заминаваме за Маями — отговори Томпсън. — Изглежда, моят призрак е ударил пак.

Камбанката над входа на бар „Примамка“ издрънча, вратата се отвори и от осветената с неон улица нахлу вълна хладен солен въздух, от която бутилките на изподраскания месингов бар леко издрънчаха. В Мейн, само на две мили от брега, беше огнена лятна нощ — но град Портланд беше обвит в мъгла и облакът бе надвиснал над целия залив.

Мъглата беше спуснала пелена над вечерния бизнес. Както много от баровете в старото пристанище на Портланд — исторически район с обновени рибарски кейове и архитектура от 19-и век, — през повечето съботи бар „Примамка“ беше пълен. Не беше моден като заведението за тапас зад ъгъла или задължителна спирка от обиколката на баровете като ирландския пъб малко по-надолу по улицата. И за разлика от половината заведения в града, нямаше веранда с изглед към океана или подобни екстри. Обаче зад бара стоеше Лестър Майърс, човек, известен с щедрото си отношение към напитките — заради което беше хит сред местните, ако не и сред туристите.

Тази вечер обаче беше такова мъртвило, че Лестър затвори към десет и половина, след като изпроводи двама пияни ловци на омари през вратата, за да се отправят по пътя към дома с особено внимание заради неравния стар паваж. След това изгаси неоновите надписи във витрината — поради което беше странно, че чува камбанката да дрънчи.

Лестър, който подреждаше посудата, проточи врат, за да погледне над бара и обърнатите върху масите столове. Колкото и да опитваше обаче, не можеше да види вратата от мястото, където беше инвалидната му количка. Гадно е да си висок метър и нещо, помисли си. След двайсет и осем години, четири месеца и тринайсет дни с ръст над метър и осемдесет така и не беше успял да свикне с промяната.

— Съжалявам, приятел — извика. — Затворено е.

— Ослуша се за момент, но не можеше да прецени дали някой е влязъл — а след шест години в Специалните сили за черни операции в планините на Афганистан слухът му беше свикнал да различава и най-слабите звуци.

Стисна колелата и се отдръпна леко назад, за да види дали ще вижда по-добре. Можеше да се закълне, че чува шумолене на плат.

Замръзна.

Шумоленето спря.

Дръпна количката още малко назад и пак го чу.

— Виж какво, не е смешно — каза Лестър. Ускори, завъртя леко когато стигна края на бара, и извади пистолета „Берета М9“, залепен отдолу за седалката на инвалидната количка, така че когато спря, бе с лице към вратата, насочил пистолета към… нищо.

Остана така за момент, с пареща болка в дробовете и крайниците от напрежението.

Звук зад гърба му го накара да се обърне.

Отваряне на бутилка бира.

Лестър завъртя пистолета по посока на звука и цевта спря точно пред носа на Майкъл Хендрикс.

— Здрасти, Лес.

Лестър отпусна ръка.

— За бога, Майк, изкара ми акъла! Можех да ти пръсна физиономията. И сигурно щеше да изглеждаш по-добре. Приличаш на задник. Нормално ли се измъкна? Притеснявах се, защото останах в системата прекалено дълго, да не би заради мен да са те закопчали.

— Не — отговори Хендрикс — Всичко мина нормално. Номерът ти със светлините се оказа вълшебен.

Всъщност, макар че Лестър беше хакнал системата много добре, на Хендрикс не му се искаше да минават по този път. Предпочиташе ударите му да не приличат чак толкова на игра върху изопнато въже, каквато беше общо взето работата му по Круз. Ако беше станало както искаше той, онзи щеше да е в гроба много преди изобщо да се доближи до Моралес. Обаче нямаше достатъчно време за подготовка — Моралес беше пропилял безценното време, докато събере хонорара на Хендрикс.

Майкъл Хендрикс имаше уникален бизнес модел. Не приемаше договори за удари. Нямаше никаква престъпна организация. И никога не убиваше нормални хора. Удряше само убийци. Не беше от тези, които можеш да наемеш, когато някой те е ядосал или ти е сторил зло. Всъщност не беше от тези, на които се обаждаш — той се обаждаше. И когато се обадеше, по-добре да вдигнеш слушалката — защото това означаваше, че някой някъде иска да умреш.