Крис Холм - Порода убиец

Когато връзката му с Иви стана на шест месеца, родителите й престанаха да му говорят.

После, след като завършиха училище, когато Иви се съгласи да се омъжи за него, престанаха да говорят и на нея.

Иви и Хендрикс избягаха заедно — просто скочиха стария му пикап и отпрашиха на север. Нанесоха се в старата лятна хижа на баща й в Ню Хампшър, неизползвана от години заради ненавистта на майката на Иви към пущинаците. Онова лято Иви продаваше сладолед през уикендите, а Хендрикс — който смяташе да постъпи в армията веднага щом навърши осемнайсет — се хващаше да работи по строежите. Нямаха никакви пари и никакви грижи под слънцето — излежаваха се, смееха се и правеха любов в занемарената горска къщурка.

Говореха си, че с мижавата му заплата на войник Иви ще завърши образование. Говореха си, че още през първата му отпуска ще се оженят официално. Не си говореха за нищо по цели дни, както им се струваше, когато потъваха в страст и любов.

Сега за Хендрикс беше трудно да си представи как така всичко се е объркало. Как бе успял да се превърне от влюбено до уши хлапе, горящо от желание да служи на бог и родина, в хладнокръвен наемен убиец. Ако трябваше да е честен обаче, беше се случило съвсем просто.

„Просто“ обаче не е същото като „лесно“.

Един сън измъчваше Хендрикс всеки път, щом затвореше очи. И колкото и да опитваше да промени края, сънят винаги приключваше по един и същи начин.

В съня Хендрикс беше патриот със свежа физиономия, дошъл право от началното обучение — войник толкова зелен, че едва знае кой край на карабината за какво служи. Изпълнен е с гордост, когато му дават първата сериозна задача — да охранява големец и семейството му. Големецът е добродушен възрастен господин, който представя Хендрикс на жена си и децата си с усмивка и му благодари за охраната и всеотдайната служба.

Мъжете идват с падането на вечерта. Тихи. Сеещи смърт. Облечени в черно, страхливци, които действат в тъмнината. Той наблюдава как убиват другарите му, големеца, когото се е заклел да охранява, жена му, децата му.

Безпомощен е, защото гърлото му е прерязано — вулгарна усмивка, от която по пода под него тече топла кръв.

И животът му се изнизва — миг преди да се върне със стенание в света на будните усеща новите призраци на изстиващите наоколо мъртъвци.

Хендрикс се превръщаше в този войник всяка нощ — почтен и умиращ, — но в реалния живот не беше това.

В живота беше облеченият в черно мъж, който го убива.

В тренировъчния лагер установиха, че Хендрикс притежава определени качества. Качества, които военните смятат за ценни у един специалист по тайни операции. До ден-днешен не знаеше защо се насочиха към него. Предполагаше, че може да е заради инстинктивния му усет за военна тактика, уменията да борави с огнестрелни и хладни оръжия, таланта да разполага експлозиви. Струваше му се обаче по-вероятно редицата психологически тестове и изследвания, на които го подложиха, да са разкрили някакъв тъмен аспект на душата му, нещо като сянка от тумор на рентгенова снимка, което им е подсказало, че е от породата на убийците.

Каквото и да беше, не бяха сгрешили. Хендрикс започна да се учи, както куче се учи на лов, и защо не? Специалните части бяха шансът му да промени живота си. Да наклони везната в другата посока. Да направи света по-добро място за демокрацията.

Идеализмът му обаче не се запази дълго.

Самата му работа се оказа противоотрова.

Частта му беше с фалшив флаг — оперираше по заповед на американското правителство, но без обезопасителните мрежи на военна или дипломатическа подкрепа. Специализираха изпълнение на мисии, чиито подробности Пентагонът не искаше да видят дневна светлина.

Повечето задачи бяха политически убийства.

Дори и сега Хендрикс нямаше как да не признае, че той е екипът му бяха свършили полезни неща. Някои от заплахите, които неутрализираха, бяха оправдани. Имаше и други обаче, които не бяха. Бяха си убийства, чисто и просто убийства.

Хендрикс наистина не знаеше дали онзи големец трябваше да бъде убит, или не. Знаеше обаче, че не беше нужно да убиват жена му и децата му. И цялата му охрана. Тези хора не бяха по-сериозна заплаха за обучените командоси от жената и децата.

Обаче убиха всички. До един.

Хендрикс не беше сигурен защо — предвид всичко, което бе видял и правил, — но го преследваше споменът за младия войник. Той ритна вратата и го видя застанал над големеца, с нож в ръка. Хендрикс стигна до него преди горкото хлапе да успее да свали карабината от рамото си. Преряза му гърлото от ухо до ухо, през трахеята, и чу приглушеното бълбукане миг преди младежът да умре. Изглеждаше изненадан, спомняше си Хендрикс, сякаш не може ясно да си даде сметка как се е стигнало до това. Хендрикс също не разбираше — но си даваше сметка, че за момчето това щеше да е малка утеха, докато лежеше на пода и умираше.