Крис Холм - Порода убиец

Енгелман излезе безшумно, както и беше влязъл. Моралес се ослушва дълго, за да се увери, че наистина си е тръгнал. Най-накрая слезе от леглото, мина покрай приспания гард пред спалнята и отиде до барчето. С треперещи ръце си наля голяма чаша скоч. Беше трийсетгодишно уиски, „Макалан Файн Оук“, и му струваше две хиляди долара. Пазеше го за специални поводи.

— Е? — подкани Хендрикс. — Някакви приказки?

С Лестър седяха на маса в задната част на „Примамката“. Хендрикс отпиваше бира между хапки пастърма върху ръжено хлебче, а Лестър беше на чаша газирана вода с лайм. Беше малко след обяд, но щорите бяха спуснати, за да пазят вън светлината на деня, а лампите в заведението бяха изгасени, с изключение на една, над главите им. Предната вечер Хендрикс беше твърде уморен, за да се справи с дългото шофиране до дома, и затова се просна на кушетката, която Лестър държеше в склада. Смяташе да тръгне преди четири, когато отваряше „Примамката“ — след като си свършат работата.

— Тук-там — отговори Лестър и плъзна по масата папка с компютърни разпечатки. — Нищо съществено. Семейни истории преди всичко. Вътрешни свади.

Хендрикс отвори папката и мълчаливо прегледа разпечатките. Неговият бизнес не беше от тези, които се рекламират в Гугъл или Жълтите страници. Всеки контакт, физически или електронен, носеше потенциален риск — шанс за евентуалните заинтересовани да проследят движението му и да определят местонахождението му. Поради което държеше той да инициира контактите с потенциалните си клиенти, а не обратното. Половината от тези, с които се свързваше, научаваха, че са белязани да умрат, от Хендрикс. Някои отказваха да повярват. Други му вярваха, но решаваха да действат сами. Трети се съгласяваха с условията му веднага. Тези, които се отказваха от услугите му, невинаги стигаха до фаталния край, но процентът на оживелите не беше много висок. Тези, които плащаха, се измъкваха значително по-леко. След три години и половина в бизнеса все още не беше загубил клиент.

Ключът беше в ранното откриване и проучването — за да може да подбере правилния подход. В началото на кариерата си Хендрикс просто проследяваше известни наемни убийци и откриваше жертвите им, като се криеше и наблюдаваше — но така не оставаше почти никакво място за грешки и на два пъти едва не го ликвидираха. В един особено гаден случай клиентът му остана жив, мишената му умря, но преди това копелето успя да забие шило за трошене на лед в гърдите на Хендрикс. След четири дни в изоставен склад, където опитваше да спре кръвоизлива, докато чакаше антибиотиците, взети от ветеринарна клиника, да подействат, реши, че е време да промени подхода. Тогава вкара в бизнеса и Лестър.

Някога, в Афганистан, Лестър беше техническият експерт на частта им. Нямаше система, която да не е в състояние да пробие, жица, която да не може да подслуша, и шифър, който да не може да разкодира. И когато прахолякът и откачените промени в температурата между огнения пек денем и болезнения студ нощем скапеха оборудването им, Лестър винаги намираше начин да го поправи. Полезен талант, когато най-близката база, от която можеш да очакваш попълнения, е на четири дни път — и не по-малко полезен, ако смяташ да убиваш хора, които убиват за пари.

Всички престъпни организации на планетата имат някаква подмолна комуникационна мрежа. Руснаците например предпочитат старата система с обяви — крият кодирани съобщения в постове по форумите или в обявите за продажби на последните страници на различни седмичници. Арменците прикриват редове с безсмислен на пръв поглед код в различни интернет издания, които са тяхна собственост — но най-често става дума за елементарен шифър, който дванайсетгодишно дете с усет за ребуси би могло да разчете, ако знае къде да търси. Макар че никое дванайсетгодишно дете не би губило време да вади код от интернет страници на един или друг скучен форум.

Лестър обаче го правеше. Всъщност по-скоро го правеха неговите системи.

Откри корейската мрежа за седмица-две. Същото се случи и с бандите от Лос Анджелис, които не си даваха много труд да прикриват съобщенията си. Полските и литовските фамилии — които използваха анонимни пощенски кутии и прокси сървъри по целия свят, му отнеха повече време. Обаче върхът на мафиотските комуникации, най-костеливият орех, се оказа мрежата на Корпорацията. Използваха го всички освен най-упоритите и параноични организации — и защо не? Беше безопасна, надеждна и почти напълно непробиваема — тяхна собствена комуникационна магистрала за престъпна информация.