Крис Холм - Порода убиец

Знаеше съвършено сигурно, че спасяват него — нищо по-силно от газирана вода не беше минавало през гърлото му, откакто започнаха малкия си кръстоносен поход.

Майкъл обаче беше нещо друго. Въпреки целия му кураж работата го изтощаваше. Личеше си по лицето му. По отпуснатите рамене, когато седеше на стола. Лестър разполагаше с лукса да не му се налага да мисли, че се занимават с убийства, но Майкъл знаеше за какво става дума. Той беше на бойното поле, в калта, при кръвта, а там е трудно да избягаш от истината.

Лестър се чудеше дали Майкъл би издържал толкова дълго, ако не беше Иви. Тя беше всичко за него. Това, че я бе напуснал — независимо от причините и решимостта му, — го бе опустошило. Но не беше преставал — не можеше да спре — да се грижи за нея. Това бе една от причините Майкъл да се нуждае от уменията на Лестър. Може би единствената, която имаше значение.

След мнимата смърт на Майкъл Хендрикс родителите на Иви така и не й простиха, че е била с него. Тя — сега медицинска сестра, която работеше на смени в три клиники в района — беше твърде горда, за да иска помощ от тях, за да върне студентския си кредит и огромната ипотека. Майкъл, с помощта на Лестър, се бе постарал да не й се налага.

Иди нямаше представа от кого са парите. Нямаше представа, че са кървави пари. Доколкото знаеше, депозитите бяха част от структурирано споразумение — резултат на колективно дело, измислено от Лестър, заведено уж от близки на загинали във войните поради лоши противокуршумни жилетки. И благодарение на компютърните му умения всеки, който решеше да търси, щеше да види същото.

Лестър нямаше представа дали заради тази помощ Майкъл успява да спи нощем, но беше сигурен, че заради нея става сутрин. Дори след толкова години — след като Иви се бе влюбила в друг, след като се бе омъжила — той продължаваше да се грижи за нея.

Продължаваше да слага нещата по местата им, убийство след убийство.

Следобедното слънце се изливаше през прозорците. Апартаментът на Круз не се отличаваше с нищо, защото беше един от трийсетте в сградата — ниска триетажна кутия с фасадна мазилка и малки балкончета, на които можеш да сложиш малко барбекю, един стол и климатик, за да смекчава жегата на града.

Климатикът на Круз не работеше, прозорците бяха затворени. Апартаментът беше горещ като пещ и наситен с миризма на секс и евтин мъжки одеколон. Още с влизането лицето и вратът на Енгелман се покриха с пот, пръстите му подгизнаха и станаха несръчни в черните ръкавици. Ако и на стълбището беше толкова горещо, щеше му е нужно два пъти повече време, докато се справи с многото ключалки на Круз. Както можеше да се очаква, този тип беше предпазлив. Макар че в този случай, както подозираше Енгелман, ключалките бяха не толкова за защита от опит за отмъщение заради престъпленията му, колкото да попречат на жена му да го изненада.

Двамата не живееха в този апартамент. И макар че леглото беше неоправено и покрито с петна — на нощното шкафче имаше масла, свещи и всевъзможни фалически уреди, — жената на Круз никога не беше влизала в тази спалня. Може би беше подозирала за съществуването й, само на няколко преки от спретнатата им къща в Малката Хавана, а може би не. Енгелман беше склонен да мисли, че е подозирала — отчасти защото при множество разпити беше установил, че съпругите обикновено знаят доста повече, отколкото признават, и отчасти защото беше видял изражението й, докато гледаше как федералните обръщат дома й наопаки, с по едно внуче седнало на широките й майчински бедра, и трето, което се държеше за роклята й. Макар че съседите й също се събраха, за да гледат, а с тях и репортерите, а най-малката й внучка плачеше на гърдите й, лицето й не изразяваше нито срам, нито стъписване.

Лицето й изразяваше гняв.

Отначало си бе помислил, че е насочен към агентите, които тършуват в дома й. Към хубавата агентка и надутия й партньор — онези, които предния ден бе видял да оглеждат мястото, на което беше прострелян Круз. Само че към тях жената беше мила, сърдечна — дори им предложи нещо за ядене, докато те чакаха хората им да разбият живота й на пух и прах, като че ли копнееше за одобрението им, за опрощението им.

Докато наблюдаваше — един от многото в тълпата, — Енгелман осъзна, че не нахълтването на ченгетата е ядосало тази жена. Беше я ядосал фактът, че мъжът й е причина за това нахълтване. Плюеше всеки път, когато ченгетата споменаваха името му, клатеше отвратено глава, когато я разпитваха с какво точно се е занимавал. Сякаш не бе имала представа, до смъртта му, с какво си е изкарвал хляба. Сякаш изобщо не е имала представа що за птица е бил мъжът й в действителност.