— Какво?
— Нищо, с което си струва да се занимаваш. Работя по него.
— Тогава защо ми се обаждаш?
— Защото в организациите ви има непослушни момчета и момичета.
— Какво искаш да кажеш?
— Разменяте си бележки. — Енгелман цъкна с език. — Боя се, че ще се наложи да ги погледна.
Последва дълга пауза — толкова дълга, че Енгелман се зачуди дали не е прекалил, дали контактът му няма просто да прекъсне линията.
После чу:
— Комуникациите ни са тайна. Заключени.
— Не толкова, колкото си мислите — отговори Енгелман и самодоволната му усмивка някак се прокрадна в тона му.
— Внимавай как говориш с мен — каза онзи. — Не сме шайка кретени и не се отнасяме добре с тези, които мислят друго.
Енгелман се сепна и усмивката изчезна от физиономията му.
— Не искам да кажа, че…
Контактът му го прекъсна:
— Добре. Продължавай да не искаш да кажеш. — След това въздъхна и продължи с по-спокоен тон: — Ако този боклук е пробил комуникациите ни, значи е по-добър, отколкото си мислехме. Ако ти дам каквото искаш, ще успееш ли да го хванеш?
— Да. Аз също съм добър.
— Така казват. Обаче можеш да си сигурен, че ако използваш информацията, за да ни прецакаш, ще извикам петима като теб, за да те хванат и да се погрижат да живееш само колкото да съжалиш, че си жив. Разбираш ли ме?
Енгелман не отговори веднага.
— Да.
— Добре. Провери си телефона. Изпращам ти линкове към сайтове в интернет, които трябва да погледнеш. Освен това ще предупредя всички да престанат да използват комуникационната мрежа, докато не хванеш нашия човек.
— В никакъв случай. Така ще му дадеш знак, че нещо не е наред. Комуникациите ви трябва да продължават както преди.
Онзи млъкна за момент.
— Нали разбираш какво точно искаш от мен?
— Разбирам.
— Дано. Защото ако не запуша пробойната и заради това умрат наши хора, вината ще е изцяло твоя.
— До днес нямахте представа, че комуникациите ви са пробити. Ще е глупаво да пропилееш тактическото предимство, което имаме сега, след като разбрахме какво се е случило.
— Добре. Ще ти дам десет дни. След това сменяме ключовете, независимо дали си хванал нашия човек, или не.
— Добре.
— Хубаво. Желая ти успех.
Връзката прекъсна.
„Не, не успех — помисли си Енгелман. — Успешен лов“.
Денем паркът „Макартър“ изглеждаше достатъчно безопасен. Наистина, беше изпъстрен с графити и на доста места под сенките на евкалиптите дремеха бездомници. Въпреки това обаче хората продължаваха да разхождат кучетата си по напечените от слънцето морави и семействата водеха децата си да ритат топка или да играят на катерушките.
След като слънцето обаче се потопеше в Пасифика на запад, паркът — и източният квартал на Лонг Бийч — ставаше друг. Семействата събираха нещата си и си тръгваха. Местните излизаха от парка и сядаха по верандите или се скриваха по домовете си. И се появяваха бандите.
Крачеха със заучена напереност, която целеше да сплашва — но се движеха на глутници, защото много означава безопасност. Бяха предимно чернокожи, но имаше и латиноамериканци, и дори една камбоджанска група. В бандите нямаше смесване на расите. Лонг Бийч се гордее с разнообразието си, но уличните банди там, изглежда, не са достигнали такова просветление.
Майкъл Хендрикс ги наблюдаваше с престорено безразличие от мястото си на отсрещния тротоар. Никой не му обръщаше внимание. Беше част от пейзажа и нищо повече.
Бе пристигнал в Лонг Бийч късно предната вечер. Лестър му бе запазил стая в хотел от средно ниво, на няколко пресечки от океана, на името на Робърт Маккол, и му бе осигурил съответната лична карта и кредитни карти. Малко след като пристигна, се разходи до брега, преметнал през рамо зелен войнишки брезентов сак. Когато стигна, извади от сака джинси и три фланелки — обикновена бяла тениска, сив потник и фланела от трико на червени и бели квадратчета. Приливът не беше започнал и водата, с цвят на кока-кола, се плискаше под натриевото осветление. Стигна до самите вълнички, натопи дрехите и ги изстиска. После пак ги натъпка в сака — влагата веднага изби върху брезента — и се върна в хотелската си стая.
На сутринта дрехите, които бе окачил в банята, върху завесата на душа, бяха изсъхнали. Морската вода беше потъмнила цветовете им. Коричка от солта беше втвърдила тъканта. Банята миришеше на мърша.
Облече дрехите — най-напред потника, после тениската, после фланелата. След това се измъкна през страничен изход от хотела и тръгна към вътрешността на града, като край една стойка за велосипеди спря, за да намаже лицето и ръцете си със смазка от веригите. След още няколко пресечки забеляза как лицето на една бизнес дама трепна от погнуса, когато го видя, и разбра, че е постигнал целта си — поне за тази жена той беше поредният бездомник в град, в който бездомниците бяха в изобилие.
Читать дальше