Долорес Редондо - Зовът на костите

„Не - каза си тя. - Не.“ И стисна силно очи, за да не вижда черната вълна, която я връхлиташе и щеше да я тласне към добре познатата й пропаст.

Дочу ясно гласа на момиченцето. Отченашкойтосинанебесатадасесветииметоти... Момиченцето, което толкова се страхуваше и беше толкова малко...

- Вече не съм дете - прошепна, докато инстинктивно посягаше към кръста си. Опипа гладкия глок под стерилния костюм и светлината отново озари стаята. Постоя неподвижно няколко секунди, докато се успокои. Затвори очи и когато отново ги отвори, видя местопрестъпление, обработено от криминолозите. Отвори вратата на малката баня и провери тази на гардероба. Докосна металните тръби на леглото и усети студенината на желязото през ръкавиците. Доближи се до стола, който бе част от мебелировката на стаята, проучи го, сякаш бе белязан от невидим, но доловим при пипане печат. Поколеба се, но се отказа да сяда в него. Вдигна спалното бельо, сгънато върху стола, който експертите бяха донесли от съседен кабинет, и го сложи върху леглото, стремейки се да го държи по-далече от себе си, докато с другата ръка притискаше кърпичката към устата и носа си, твърдо решена да не вдъхва миризмата му, да не допуска мириса на страх отново да нахлуе в нея. Само с една ръка примъкна стола до стената, където кръвта още блестеше под бялата луминесцентна светлина над възглавницата на леглото.

Седна и заразглежда надписа върху стената. Той привличаше погледа като в музей, зловещ музей на ужасите, в който творците, поканени от демоничен меценат, излагат произведения на една-единствена основна тема. Тема, посветена на нея, тема, която с тази последна творба установяваше недвусмислена връзка между шайка хаотични и теоретически несвързани помежду си убийци, слугуващи на чудовищен подбудител, който ампутираше и колекционираше женски ръце, и... нейната майка. Така силно се разсмя на последното си хрумване, че смехът й отекна в стаята, но като го чу, се уплаши, защото това не беше смях, а гърлен и истеричен вой, който я накара да си помисли, че май си е съвсем намясто в тази обстановка. Дали лудите се смееха така?

„Дори лудите имат поведенчески профил.“ Тя почти чу гласа на своя агент инструктор от Куонтико. Но... не й се вярваше, че този човек е луд, един луд човек не би могъл да контролира поведението на толкова много хора. От всички видове убийци, описани от звеното, проучващо поведението, най-загадъчен, най-нов и накратко казано, най-непознат беше убиецът подбудител.

Контролът над собствените потребности и неумолимата власт, която бе в състояние да упражнява над слугите си, бяха присъщи за божество. И точно в това се състоеше играта му: да се остави да бъде обожаван и обслужван като бог благодетел от своите поданици, но толкова жесток и отмъстителен, че никой не смееше да предизвика гнева му Оставяше се да бъде обичан, изисквайки, като че ли даваше нещо, подчинявайки, като че ли полагаше някакви грижи, господствайки от мрака и упражнявайки невидимо всемогъщата си власт върху своите креатури. За изучаващите профили беше истинско предизвикателство да отгатнат как подбира слугите си, как ги примамва и убеждава, докато създаде у тях потребността да му служат.

Че е търпелив, не подлежеше на съмнение: от Падуа знаеше, че някои от намерените в пещерата кости са били там от години, толкова, колкото и годините, откакто действаше, колкото жертвите, колкото слугите му Бяха изминали четири години от убийството на Едурне Сабалета в Билбао; почти три от това на Исаскун Лопес, жената от Логроньо; две и половина откакто съпругът на Мария Абасоло бе убил кучето й и самата нея с няколко дни разлика; малко повече от година от случая на Йоана Маркес и според пресмятанията й около шест месеца от този на Лусия Агире, като броеше времето, в което я смятаха за изчезнала, и четирите месеца, изтекли, преди Амая да се върне на работа и Киралте да й каже къде е трупът. Във всички тези случаи убийците бяха съпрузи или партньори на жертвите; във всички тези случаи те сами бяха сложили край на живота си след убийството или в затвора; във всички тези случаи бяха оставили едно и също послание; всички жертви бяха с ампутация на ръката до лакътя, извършена посмъртно, и то с прецизност, каквато убийците не бяха проявили в действията си дотогава. В нито един от случаите ампутираният крайник не бе открит. Освен при Йоана Маркес, когато намерените в пещерата Ари Саар кости бяха дали възможност за ДНК сравнение с останките й и се бе получило съвпадение, но при останалите това се бе оказало невъзможно. Испанският регистър на ДНК данни беше почти в зародиш. В него фигурираха членовете на силите и частите за сигурност, военни, медицински персонал, неколцина престъпници и шепа жертви, но беше недостатъчен, за да бъде от полза, затова се прибягваше до международния СО^I8, който бе дал много добри резултати при сравняването на ДНК данни, събрани при престъпления в миналото, и се бе стигнало до задържането на убийци, останали на свобода с години, като прочутия случай с Тони Кинг. Но за пореден път въпросът с компетенциите на различните видове полицейски части затрудняваше работата.