Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая погледна преценяващо този човек, изпълнен с доводи, които тя не се осмеляваше да изрече, но заедно с това будеше у нея инстинктивно недоверие. Трябваше да вземе решение, и то сега.

- Какво предлагате?

- Ние ще предложим лечение и за психическото й заболяване, и за душата й. Разполагаме с екип, съставен от най-добрите специалисти в света.

- Нали няма да прибягвате до екзорсизъм? - попита Амая.

Отец Сарасола се засмя развеселен.

- Боя се, че би бил безполезен. Майка ви не е обладана от дявола. Тя е зла, душата й е черна като нощта.

Сърцето на Амая прескочи един удар и гърдите я заболяха, но тревогата, затворена там от години, се освобождаваше, докато слушаше как свещеникът казва онова, което тя знаеше, откакто се помнеше.

- Мислите ли, че злото е помрачило разсъдъка й?

- Не, мисля, че се е замесила в неща, в които не е трябвало да се замесва, а тези неща винаги взимат своето.

Амая се замисли за последствията от това, което се готвеше да каже.

- Възможно е мъжът, който я е посещавал, да е подтиквал други хора към самоубийство.

- Не мисля, че това е случаят на майка ви. Тя не е довършила своята задача.

На Амая почти й призля: този човек беше невероятно прозорлив, четеше в съзнанието й като в отворена книга.

- Не бива да приема посещения, не бива да вижда никого, дори сестрите ми.

- Такива са и нашите правила. При тези обстоятелства така е най-добре за всички.

Позна младата криминоложка, която събличаше белия стерилен костюм пред вратата на стаята.

- Здравейте отново - приближи се тя към нея. - Приключихте ли вече?

- Здравейте, инспекторе. Да, събрахме всичко, което можеше да се извлече: отпечатъци, снимки, мостри...Вече приключихме.

Амая надникна през вратата и се загледа в оставените от екипа следи. Леглото, сега в средата на стаята, закриваше отчасти кървавото петно на пода и беше изцяло раздигнато. Дюшекът, чаршафите, калъфите на възглавницата и завивката бяха грижливо сгънати върху един кожен стол, който не се връзваше с белотата на стаята и очевидно бе донесен от съседен кабинет. Пердета на прозорците нямаше, а масичката и столът до него бяха завинтени за стената и за пода. На отсрещната стена - две затворени врата. Надлъжен разрез в дунапрена на възглавницата издаваше скривалището на скалпела. Всички повърхности, които имаше вероятност да са били докосвани, бяха покрити с мазния черен прах, използван при свалянето на отпечатъци.

- Какво има зад онези врати? - попита тя младата жена.

- Гардероб и баня, тоалетна чиния без капак и умивалник, който се задейства с педал. Вече ги огледахме. Гардеробът е заключен и се отваря само за вадене на чисти дрехи, доста малко на брой; пациентите ходят с нощница, халат и болнични пантофи.

Амая потърси в чантата си ръкавици, надяна ги, оглеждайки стаята от вратата, сякаш невидима бариера й пречеше да влезе.

- Може ли да ми оставите стерилен костюм?

- Разбира се! - отвърна момичето, наведе се над един спортен сак и извади нов комплект. - Но не е нужно, стаята вече е обработена, можете спокойно да влезете.

Знаеше това, вече нямаше нужда да внимава да не замърси местопрестъплението, но въпреки всичко взе костюма.

- Не искам да се цапам - отвърна и разкъса найлоновия плик.

Младата криминоложка изви учудено очи към колегата си.

- Ние вече си тръгваме. Трябва ли ви още нещо?

- Не, благодаря.

Изчака, докато вратите на асансьора се затворят, преди да нахлузи калцуните върху ботушите си, вдигна качулката и я намести, извади хартиена кърпичка, сложи чантата си на мястото на принадлежностите на екипа и постоя още няколко безкрайни секунди пред отворената врата, преди да пристъпи прага. Преглътна слюнката си с усилие и влезе в стаята, закрила с кърпичката носа и устата.

Първото, което долови, бе миризмата от кръвта на клетия санитар, примесена с друга, полека, на изпражнения и стомашни сокове. Почти благодари за силата на тези изпарения, които пречеха на една друга миризма да изпъкне по-осезаемо. Но колкото по-навътре навлизаше, толкова по-наситена ставаше тя, докато се концентрира в стаята като главозамайваща есенция на страха. Няма по-точен, по-жив и по-натрапчив спомен от този, който се връща чрез обонянието. Той е така тясно свързан с усещанията, изпитани заедно с миризмата, че е удивително колко много неща може да си спомни човек, когато мозъкът му е подтикнат дори от най-лек полъх.

Тя я подуши и тялото й се разтресе, очите й се наляха със сълзи, които сдържа, като се насили да си поеме дълбоко дъх. Спомените оживяват, защото аксоните на обонятелните неврони винаги отиват на едно и също място, в един и същ архив, за да съхранят миризмата. „Миризмата на твоята убийца трябва да заема почетно място в твоя регистър“, каза си тя полуистерично и почти яростно. Опитваше се да потисне паниката, която започваше да я обзема отвън навътре, замъглявайки зрението й и оставяйки я почти на тъмно, като героиня на зловеща театрална пиеса, която трепери в средата на сцената под мощен прожектор, докато всички останали тънат в мрак.