Долорес Редондо - Зовът на костите

- Сестри - поправи го Амая.

- Моля? - обърка се той.

- За втори път казвате братя, аз имам само две сестри - каза тя и ги посочи с ръка.

Директорът пребледня.

- Сигурно се шегувате... Вашият брат често посещава майка ви - каза той и се обърна за потвърждение към сестрите й.

- Ние нямаме нито един брат - каза Росаура на слисания доктор, чието лице на моменти се изкривяваше.

- Докторе - викна Амая, с което привлече отново вниманието му и го застави да я погледне. - Колко чести са били тези посещения?

- Не знам, ще трябва да проверя в дневника, но поне няколко пъти месечно...

- Защо не съм била уведомена? - намеси се Флора.

- Това е част от поверителността лекар - пациент. Приемат се само посетителите, посочени от пациентите, за да се избегне възможността някое нежелано, макар и най-добронамерено посещение да им се отрази по-скоро отрицателно, отколкото благотворно.

- Искате да кажете, че тя е дала съгласието си за това посещение?

Той погледна към екрана на компютъра си.

- Да, в списъка има четири имена: Флора, Росаура, Хавиер и Амая Саласар.

- Аз съм в списъка - прошепна Амая, не вярвайки на ушите си.

- Хавиер Саласар не съществува, никога не е съществувал, той не ни е брат - изръмжа Флора побесняла. - Как сте позволили на един непознат да се промъкне тук? Срам и позор!

- Забравихте ли, че Росарио е поискала това посещение?

Амая погледна инспектор Айеги, който клатеше изумено глава, и пристъпи към бюрото.

- Кога е идвал за последен път?

Директорът с мъка преглътна слюнката си, опитвайки се да потисне желанието да повърне, изписано на сгърченото му лице.

- Днес сутринта - отвърна той обидено.

Присъстващите зашумяха възмутено. Директорът се изправи, олюлявайки се, и протегна ръце напред, молейки за тишина.

- Минал е през всички проверки, удостоверил е по надлежния ред самоличността си, оставил е личната си карта за съхранение, каквато е практиката, и е попълнил както винаги формуляра. Проверката на данните е рутинна, не сме полиция, но системата ни за сигурност е много добра.

- Не чак толкова - възрази Амая.

Айеги насочи към директора инквизиторски пръст.

- Ще трябва да ни предоставите всички записи, на които се появява въпросното лице, както и попълнените от него формуляри, току-виж ни излезе късметът да свалим някой отпечатък.

Един униформен полицай влезе, прошепна нещо на ухото му и Айеги кимна.

- Елате с мен, госпожо инспектор - каза той, тръгвайки към вратата, но преди това се обърна към директора:

- Пригответе целия материал, още сега.

- Разбира се - отвърна директорът и вдигна телефона едва ли не с облекчение, че има с какво да се занимава, за да се отърве от укоризнения поглед на Флора.

Белотата в стаята бе нарушена единствено от петното кръв на пода, по което почти можеше да се установи формата на бедрата на санитаря. Експертите от научна полиция, в бели предпазни облекла с качулка и калцуни върху обувките, бяха почти незабележими в помещението, докато единият се обърна и тръгна към тях.

- Много ми е приятно, че пак се срещаме, инспекторе - поздрави.

Като се вгледа по-добре, Амая разпозна една от криминоложките, които помагаха при откриването на трупа на Лусия Агире.

- Извинете - каза Амая, мъчейки се да си спомни името й. - Не ви познах в това облекло.

- Също като в криминалните разследвания по филмите, нали? - пошегува се жената. -Суперкрасиви и с развети коси насред местопрестъплението.

- Какво открихте? - прекъсна я нетърпеливо Айеги.

- Нещо много интересно - каза младата криминоложка и се обърна към стаята. - Имаше няколко кървави отпечатъка по тръбите на леглото, които показват, че го е дърпала силно. Като го поместихме, открихме надпис, скрит зад горната част на леглото, който не бяхме забелязали дотогава. Можете да влезете - покани ги тя, - вече всичко е обработено.

В главата на Амая зазвучаха гласовете, идващи от едно място в съзнанието й, което посещаваше само насън. Ръцете й се покриха с капчици пот, сърцето й заби учестено и я застави да диша по-дълбоко, но съзнаваше, че трябва да се преструва, за да не забележат околните. Гласовете на ламиите се проясниха и завикаха в унисон: „Спри го, спри го, спри го“.

Тя заобиколи леглото и погледна - под болничната лампа над възглавницата тъмнееше думата, която майка й бе написала с грижливия си почерк и с кръвта на санитаря: Тартало.

Амая затвори очи и шумна въздишка се изкачи до устните й. Когато след секунда ги отвори отново, гласовете бяха секнали, но посланието си стоеше там.