Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая го гледаше, без да мига, докато се качваха с асансьора до третия етаж.

- Оттук - посочи той широк и добре осветен коридор.

Двама униформени полицаи разговаряха пред една стая без никакъв отличителен белег, ако не се смяташе червено-бялата лента за ограничаване на достъпа. Инспектор Айеги спря на няколко метра от вратата.

- Пациентката е била обездвижена, седирана и преместена на безопасно място. Нека дадем още десет минути на директора да се съвземе и той сам ще ви обясня всичко около прилаганото лечение и медицинските аспекти на своите действия - каза той идва ли не извинително. - Засега не можем да влизаме в стаята. Още снемат отпечатъци, но ви уверям, че това е строго охранявано лечебно заведение, независимо от мокета по коридорите и костюмираните лекари, а използваният предмет не е самоделно направен като тези, които се срещат по затворите. Той е бил внесен отвън, някой трябва да й го е дал, а когато на опасен психично болен човек се връчва оръжие, това се прави с определена цел.

Амая гледаше към отворената врата като привлечена от празното пространство.

- За какъв предмет става дума?

- Още не сме сигурни, някакъв вид режещо шило, подобно на шило за лед, или резец, но с тънко острие. - Той даде знак на един от униформените до вратата. - Донесете ми оръжието, използвано при нападението.

Полицаят се върна почти веднага с куфарче за събиране на проби и извади отвътре плик, в който имаше нещо на пръв поглед подобно на къс нож. Амая го засне с телефона си, но светкавицата се отразяваше в найлона и не позволяваше подробен оглед.

- Може ли да го извадите от плика? - попита.

Полицаят погледна своя началник, който му кимна в знак на съгласие. Полицаят отвори ципа, бръкна в него с ръкавица и извади острието, за да може тя да го снима. Специално внимание обърна на пожълтялата и напукана от времето ръкохватка. Изпрати снимката заедно с кратко съобщение и изчака няколко секунди, преди телефонът да звънне. Включи на

високоговорител, за да слуша и Айеги.

- Нямам никакво съмнение - заяви доктор Сан Мартин от другия край на линията. -Всъщност виждал съм много подобни. Един приятел кардиолог ги колекционира, това е старинен скалпел, по всяка вероятност европейски, от XVIII век. А красивата дръжка е от седеф, материал, който по-късно бил отхвърлен, заради порьозността си. По петната от кръв допускам, че е бил използван като оръжие, а металът е прекалено замърсен, за да го разпозная.

Амая благодари на Сан Мартин и затвори.

- Ако е скалпел, може би не е било нужно да бъде внасян, може да е бил тук - предположи Айеги.

- Госпожо инспектор - извика я един полицай от асансьора, - близките ви пристигнаха.

- Идете да видите - извини я Айеги, - ще дойда при вас след няколко минути.

Росаура тъкмо влизаше в кабинета, след миг я последва и Флора заедно с елегантен мъж, когото представи на всички едновременно.

- Това е отец Сарасола, идва с мен в качеството на психиатър и семеен приятел.

- С доктор Сарасола вече се познаваме - обади се директорът на клиниката, подавайки му ръка с уплашен поглед.

Амая не каза нищо, изчака представянията и приближаването на свещеника.

- Инспектор Саласар.

Тя стисна ръката му, без да издава изненадата си, и след като всички седнаха, се обърна към директора на „Санта Мария де лас Ниевес“.

- В какво състояние беше пациентката през последните дни?

- Малко по-будна. Рехабилитацията дава резултат, ходи с по-голяма лекота, но що се отнася до общуването, напредък не сме постигнали, а и почти не говори. При подобни заболявания физическото и психическото състояние понякога не вървят ръка за ръка.

- Искате да кажете, че физически е била привидно възстановена?

- Нашата модерна система за рехабилитация, в която едновременно се прилагат различни техники, като масажи, гимнастика и електростимулация, дава забележителни резултати -обяви гордо той. - Вече се движи по-свободно, използва проходилката само за сигурност, увеличи малко килограмите и мускулната маса, доби повече сила. - Лицето му леко помръкна. - Габриел, санитарят, когото е нападнала, е много, много, много як, а тя го е повалила.

Инспектор Айеги влезе, без да почука и без да се представя, направо попита:

- Какви лекарства взимаше пациентката?

- Не мога да кажа, това е част от лекарската тайна - отвърна директорът, поглеждайки с недоверие свещеника, който по навик стоеше прав и гледаше през прозореца, привидно далеч от случващото се в кабинета.