Долорес Редондо - Зовът на костите

- Какво ви е нужно, за да продължите?

- Трябва на всяка цена да установя дали е налична връзката, която подозирам, и за целта ми е нужен достъп поне до мострите от костите, намерени от жандармерията в пещерата на Бастан. При съвпадение бихме могли да започнем официално разследване и да поискаме оригиналните кости за реконструкция или да направим втора аутопсия на труповете, което ще ни даде стопроцентова сигурност.

- Имате предвид ексхумация на труповете? - пожела да уточни той.

Знаеше, че идеята няма да му хареса, нямаше съдия, който да я харесва. Това обикновено означаваше сблъсък с откритата съпротива на семействата, плюс досадни съпътстващи разправии. Затова, ако някой съдия издадеше заповед за ексхумация, той го правеше само в краен случай; това често усложняваше работата на следователя, който нямаше възможност да направи сравнителен ДНК анализ на мострите, за да отхвърли всякакво съмнение относно принадлежността им. А всички адвокати по света знаеха, че при основателно съмнение свободата на клиента им е гарантирана.

- Само в случай на съвпадение между костните мостри и петте жертви, които имаме за момента.

Нарочно натърти на „имаме“. Ако го накараше да се почувства част от разследването и ако съдията беше поне наполовина толкова честен, колкото се славеше в съдилищата, щеше да се почувства отговорен да въздаде справедливост за жертвите, което беше важното всъщност.

- Вие ли взехте мострите, с които разполагате?

- Да.

- Спазихте ли процедурата?

- Да, най-грижливо. Във всеки случай няма да имаме проблеми, сестрата и лелята на жертвите дадоха мострите по своя воля, освен това ги накарах да подпишат документ за доброволно преотстъпване.

- Не бих искал да вдигам ненужна пушилка, докато нямаме нещо по-необоримо; не е тайна, че съдилищата не могат да се похвалят с голяма дискретност.

Амая се усмихна: беше казал „нямаме“; сега вече беше сигурна, че ще даде разрешението.

- Пипам изключително предпазливо, уверявам ви. Само един от най-доверените ми сътрудници е в течение и възнамерявам да се обърна към чужда лабораторията за анализите.

Съдията помисли няколко секунди, докато разсеяно рисуваше с пръсти линията на челюстта си, жест, който Амая намери за мъжествен и невероятно чувствен.

- Утре сутринта ще подпиша заповедта - обяви той. - Продължавайте все така, добра работа вършите. Информирайте ме за всяка ваша стъпка, важно е, в случай че се наложи да ви защитя... и...

Той спря за миг, като отново я погледна по онзи начин.

- Моля ви, вечеряйте с мен - помоли се шепнешком.

Тя го погледна изненадано, защото много умееше да съставя поведенчески профили, да тълкува невербалния език, да разпознава кога някой лъже или е нервен, и в този миг разбра със сигурност, че пред нея седи не съдия, а влюбен мъж.

В този момент мобилният й телефон звънна. Тя го извади от джоба си и видя изписано името на Флора, което само по себе си беше доста необичайно. Флора никога не й се обаждаше, дори за Коледа или за рождения й ден; предпочиташе да праща картички, безупречни и официални като самата нея.

Амая погледна объркано Маркина, който чакаше с интерес отговора й.

- Извинете ме, трябва да се обадя - каза тя, стана и излезе на улицата, за да чува далеч от растящия шум в бара. - Флора.

- Амая, обадиха се от клиниката. Явно е станало нещо много сериозно с ама.

Амая мълчеше.

- Чуваш ли ме?

- Да.

- Директорът каза, че получила пристъп и наранила един санитар.

- Защо ми се обаждаш, Флора?

- О, не бих го направила, повярвай, ако ония тъпаци не бяха позвънили в окръжната полиция.

- Обадили са се в полицията? Колко сериозно е било нападението? - попита Амая, докато в съзнанието й нахлуваха картини, които смяташе за прокудени.

- Не знам - каза Флора с тона, който използваше, когато някой злоупотребяваше с търпението й. - Казаха ми само, че полицията е там и да отидем час по-скоро. Аз тръгвам, но колкото и да бързам, ще пристигна най-рано след два часа.

Амая въздъхна примирено.

- Добре, качвам се на колата. Кажи им, че ще съм там след малко повече от половин час.

Тя влезе отново в бара, който през последните петнайсет минути се бе напълнил, и се запровира между клиентите към съдията.

- Господин съдия - каза, доближавайки се до него, за да я чуе, - налага се да тръгна, изникна нещо спешно - обясни.

Изведнъж й се стори, че е прекалено близо и отстъпи крачка назад, взимайки палтото си от облегалката на високия стол.