Долорес Редондо - Зовът на костите

Момчето внимателно протегна своята.

- Но ако някой път промениш решението си, звънни и попитай за мен или за младши инспектор Сабалса. Ще ида да видя как е баща ти. Ако искаш, изчакай го тук, той не може да шофира, така че младши инспектор Сабалса ще ви закара до вас.

Ириарте влезе в чакалнята, където бащата на Бенят хъркаше здраво, седнал на края на стола, за да подпре главата си на стената. Събуди го най-безцеремонно.

- Приключихме разговора със сина ви, научихме много полезни неща.

Мъжът го погледна недоверчиво и се изправи на крака.

- Вече сте приключили?

- Да - отвърна полицаят, но изведнъж реши друго: не, не бяха приключили. Той се изправи пред мъжа, преграждайки пътя му.

- Синът ви е много умно и добро дете, ако чуя, че пак сте му посегнали, ще си имате работа с мен.

- Не знам какви ви ги е наговорил, той много лъже...

- Разбрахте ли какво ви казах? - настоя Ириарте.

Мъжът сведе глава. Както обикновено: тези, които налитаха на жени и деца, рядко дуеха мишци пред по-силни от тях. Той заобиколи Ириарте и напусна чакалнята, но когато излезе, инспекторът си помисли, че не се чувства по-добре, и знаеше защо: интуицията му подсказваше, че предупреждението му не е достатъчно.

Сабалса ги закара до Арискун в мълчание, заслушан в дишането на своите спътници, които се возеха напрегнати като чужди хора или като врагове. Когато стигнаха до входа на голяма самотна къща в покрайнините на селото, мъжът слезе от колата и тръгна към дома си, без да поглежда назад; хлапакът се позабави няколко секунди и Сабалса помисли, че може би иска да му каже нещо. Изчака, но момчето мълчеше, седеше в колата, гледаше към къщата и не се решаваше да слезе.

Сабалса загаси двигателя, включи аварийните светлини и се обърна да го погледне.

- Когато бях на твоите години и аз имах проблеми с баща си, проблеми, подобни на твоите.

Бенят го погледна, сякаш не разбираше за какво му говори.

- Пребиваше ме от бой.

- Защото сте гей?

Сабалса зяпна, смаян от прозорливостта на момчето, и накрая отговори:

- Да речем, че баща ми не ме приемаше такъв, какъвто бях.

- Не е моят случай, аз не съм гей.

- Това е най-малкото, причините нямат значение, виждат те различен и те мачкат.

Момчето се усмихна горчиво.

- Знам какво ще ми кажете, че сте се борили, че сте държали на своето и че с времето всичко се е оправило.

- Не, не се борих, не държах на своето и с времето нищо не се оправи, той не ме приема -отговори Сабалса; „аз също“, добави сам наум.

- Каква е поуката тогава? Какво искате да ми кажете?

- Искам да ти кажа, че има битки, които са загубени още преди да ги започнеш, че понякога е по-добре да не надигаш глас днес, за да го надигнеш утре, че е много смело и похвално да воюваш за това, в което вярваш, за всякакъв вид правда, но трябва да умееш да правиш разлика, защото, когато се сблъскаш с нетолерантността, фанатизма или глупостта, по-добре е да отстъпиш, да се оттеглиш и да запазиш силите си за кауза, която си струва.

- Аз съм на седемнайсет години - каза момчето, като че ли ставаше дума за болест или за присъда.

- Потърпи и се махни оттук при първа възможност, махни се от тази къща и заживей своя живот.

- Вие това ли направихте?

- Точно това не направих.

Макар че небето над короните на дърветата все още беше далеч от притъмняването, като навлязоха в гората, светлината чувствително намаля. Вървяха бързо с двете метални куфарчета, които Амая помагаше на Ечайде да пренесе, и си светеха с мощните фенерчета от комплекта. Минаха по каменното мостче и тръгнаха нагоре по хълма към голямата скала.

- Ето тук, отзад - обяви Амая и насочи лъча към входа на пещерата.

Целият процес им отне не повече от петнайсет минути. Предварително заснемане, напръскване на стената с чудото, наречено луминол, предизвикало истинска революция в съдебномедицинската наука, защото даваше възможност да се открият следи от кръв, които реагираха, катализирайки окисляването, и ставаха видими на светлина с дължина на вълната, различна от нормалната, нещо толкова просто, колкото биолуминесценцията, наблюдавана при светулките и при някои морски организми. Сложиха си оранжевите очила, които щяха да неутрализират синята светлина, за да могат да виждат, когато угасяха фенерчетата. За да запалят „нова светлина“.

Амая усети спазъм на гърба, неприятно и същевременно еуфорично усещане пред увереността, че са открили края на нишката, която трябва да дръпнат. Тя отстъпи няколко крачки назад, докато показваше на Йонан на каква височина да държи светлината, която правеше надписа видим, и засне няколко пъти мястото върху скалата, където едно чудовище бе написало с кръв: Тартало.