Долорес Редондо - Зовът на костите

- Чули сте ме, както виждам - възкликна Падуа въодушевено.

- Да, и вече започвам да съжалявам - отвърна тя почти на шега.

- Не, нямам представа, но ще се обадя на полицаите от Логроньо, с които разговарях, да видим какво ще ми кажат. Щом науча нещо, ще ви позвъня.

Младши инспектор Сабалса хвърли един поглед на часовника си, докато стоеше и гледаше навън през широките прозорци на участъка, наблюдавайки джипа, който приближаваше по входната алея след бариерата. Колата направи няколко странни маневри, а като тръгна по лекия наклон към паркинга, угасна и шофьорът направи няколко опита да я подкара отново и да стигне до местата, запазени за посетители. Когато автомобилът спря, вратата от другата страна на шофьора се отвори и оттам излезе слабичко момче, облечено в джинси и пухено яке в червено и черно. От вратата на водача с доста усилия се измъкна мъж, не по-дебел от момчето, но малко по-висок и някъде към четиресет и пет годишен. Двамата се запътиха към главния вход и Сабалса забеляза, че стоят постоянно отделени един от друг, като че ли помежду им имаше невидим и непреодолим парцел, който ги държеше на точно определено разстояние. Той притвори очи, разпознавайки усещането за отдавна научен урок - че не разстоянието е това, което разделя родителите от децата им. Ето че Бенят Салдуа пристигна заедно с баща си, нямат друг заподозрян по случая до момента, а легендарната полицайка има по-важни неща за вършене, вместо да дойде да го разпита. Когато влязоха под стряхата, двамата изчезнаха от погледа му и той се втренчи в телефона, чакайки обаждането.

- Младши инспектор Сабалса, тук са господин Салдуа и синът му, казват, че имали уговорена среща с вас.

- Сега слизам.

Отблизо момчето беше изключително хубаво. Черната му коса, контрастираща с млечнобялата кожа, беше прекалено дълга и падаше върху челото му, закривайки отчасти очите, при което още по-ясно изпъкваше моравото петно на скулата му. Стоеше с ръцете в джобовете и гледаше към дъното на коридора. Бащата подаде на Сабалса потната си ръка и изфъфли някакъв поздрав, който стигна до него примесен с неподражаемата миризма на алкохол.

- Оттук, моля. - Сабалса отвори вратата на една зала и им даде знак да влязат. - Изчакайте за момент - каза той, докосвайки леко рамото на момчето, при което то потръпна от болка.

Кръвта във вените на Сабалса кипеше, внезапно го бе обзел такъв гняв, че едва се сдържаше. Изкачи стълбите две по две, прекалено ядосан, за да чака асансьора, и нахлу, без да чука, в кабинета на Ириарте.

- Долу са Бенят Салдуа и баща му; бащата вони на алкохол, едва успя да паркира, а момчето е ударено по лицето и по рамото най-малко, като минавах покрай него, го докоснах и само дето не припадна от болка.

Ириарте го погледна, без да каже нищо. Затвори капака на компютъра си, взе пистолета от бюрото и го сложи на кръста си.

- Добър ден - каза той, сядайки зад бюрото и обръщайки се само към момчето. - Аз съм инспектор Ириарте, вече познаваш колегата ми. Както той ти каза вчера по телефона, искаме да ти зададем няколко въпроса по повод твоя блог за аготите...

Зачака реакция от младежа, но той не помръдна, свел поглед. Когато Ириарте тъкмо реши, че няма да получи отговор, момчето кимна утвърдително.

- Името ти е Бенят... Бенят Салдуа, аготска фамилия... - подкани го той.

Хлапакът вирна предизвикателно глава. В това време бащата мърмореше нещо неразбираемо.

- И съм горд с него - заяви Бенят.

- Нормално, човек трябва да се гордее с фамилията си, независимо каква е тя - отговори помирително Ириарте.

Момчето се поотпусна.

- За това пишеш в блога си, за гордостта да бъдеш агот.

- Тия тъпотии, дето ги трака по цял ден, го вкараха в беля, само си губи времето - обади се бащата.

- Оставете сина си да говори - заповяда Ириарте.

- Той е малолетен - изгъгна бащата - и ще говори само ако аз искам да говори.

Момчето се сви на стола и бретонът му закри напълно очите.

Сабалса забеляза как трепери брадичката му.

- Както желаете - уж отстъпи Ириарте. - Ще сменим темата, кажи ми например какво ти е на окото.

Без да вдига глава, момчето погледна с омраза баща си, преди да отговори:

- Блъснах се в една врата.

- Във врата, значи. А рамото ти? И него ли блъсна във вратата?

- Паднах по стълбите.

- Бенят, искам да станеш, да свалиш якето си и да вдигнеш фанелката.

Бащата се изправи непохватно, блъсна се в краката на стола, залитна и едва не падна.

- Нямате право, той е малолетен, още сега ще си го отведа оттук - каза той и хвана момчето за рамото, при което то извика от болка.