Долорес Редондо - Зовът на костите

- Не знам... - каза Амая и се обърна да го погледне, полускрит, дебнещ между храстите, очертаващи терена.

Слабите пориви на вятъра разпръскваха остатъците от мъгла и между тъмните облаци проблясваха повече светли петна. Нямаше да вали през следващите часове. Амая закопча пухенката, като покри с нея Ибай и го притисна към гърдите си. В този момент телефонът завибрира в джоба й. Погледна екрана и отговори.

- Кажете, Ириарте.

- Шефке, Бенят Салдуа току-що дойде с баща си.

Амая отново погледна небето, което на моменти се изясняваше.

- Добре, разпитайте го.

- ...Мислех, че вие ще разговаряте с него - поколеба се той.

- Заемете се вие, моля ви, трябва да свърша нещо важно.

Ириарте мълчеше.

- Ще се справите - добави Амая.

Усети как Ириарте се усмихва в другия край на линията, преди да отвърне:

- Както кажете.

- Още нещо, дойде ли докладът на съдебния лекар за костите от църквата?

- Не, засега нищо ново.

Тя затвори и веднага набра номера на Йонан.

- Йонан, ще трябва сам да обиколиш погребалните бюра, аз няма да успея, трябва да свърша нещо.

Окапалите през есента листа се бяха превърнали в жълто-кафява и доста хлъзгава на места каша, което правеше горския път непроходим за кола. Тя паркира встрани и с мъка измина разстоянието до дърветата. Като навлезе в гората, установи, че земята е по-твърда и суха, а вятърът, с който се бе борила по пътя, едва се усещаше сред дърветата; за силата му загатваха само извиващите се корони, които при движението си пропускаха слънчевите лъчи и те просветваха между клоните като звезди в мразовита нощ. Ромонът на потока, слизащ от хълма, й показа посоката. Мина по каменния брод над водата, макар че можеше да преодолее малката рекичка и стъпвайки по сухите камъни. Погледна плана, който й бе дал Падуа, и измина няколко метра нагоре под навеса от дървета, докато стигна до голямата скала, зад която се намираше пещерата. Оттам пътеката се очертаваше доста ясно; буренаците още не бяха успели да заличат просеката, отворена от служителите на жандармерията преди тринайсет месеца, когато в пещерата бяха открити човешки кости от поне дванайсет различни индивида. Изведнъж я обзе колебание. Посегна към телефона, за да позвъни, и въздъхна с досада, като забеляза, че няма покритие.

- Природата ни закриля - прошепна.

Входът на пещерата беше достатъчно широк, за да влезе, без да се навежда. Извади от джоба си мощно светодиодно фенерче, но следвайки инстинкта си, измъкна и пистолета си от кобура. Стиснала глока и фенера с две ръце, тя навлезе в пещерата, която извиваше леко надясно и описваше „8“, преди да се разтвори в просторна зала от близо шейсет квадратни метра с почти правоъгълна форма, стесняваща се към дъното, където образуваше природна фуния, издълбана в скалата. Неравният по височина таван достигаше до четири метра в най-високата си точка, а в най-тясната отсечка я принуждаваше да върви приведена. Вътре беше студено и сухо, може би с няколко градуса по-хладно отколкото навън, и миришеше на пръст и на нещо сладникаво, което й напомни за органични отпадъци. Огледа стените и пода; те бяха видимо чисти, без остатъци от какъвто и да е вид, но пръстта тук-там изглеждаше разровена. В най-близката до входа част, където подът беше по-влажен, откри следи от стари стъпки и толкова. Обходи повторно стените с мощния светлинен лъч и излезе от пещерата. Прибра оръжието и фенера, усещайки как гърбът й трепери. Върна се към голямата скала, сочеща входа, стъпи върху камъка и видя мястото, където Мари бе зърнала странния мъж. Слезе до брега на потока и следвайки течението му, обиколи хълма до мястото, откъдето се бяха изкачили тогава тримата с Рос и Джеймс. В спомените й склонът беше по-стръмен, но разпозна площадката от рядка трева, където Рос бе спряла да почине. Оттам пътеката изглеждаше разчистена от бодливия улекс и се разширяваше подканващо, сякаш някой бе минавал наскоро по нея. Тя тръгна нагоре по лекия наклон, като с всяка стъпка се чувстваше все по-нервна и напрегната, струваше й се, че хиляди очи я дебнат и че някой се мъчи да сдържи смеха си. Когато се добра до върха, изпита невероятно облекчение, че там няма никого. Приближи се до грамадната каменна маса и с изненада видя, че върху нея има голямата купчина различни на вид камъчета. Върна се, проклинайки, до пътеката, взе едно продълговато камъче и го постави при другите, докато обхождаше с очи пейзажа над дървесните корони. Всичко тънеше в покой. След малко се огледа, усещайки се малко глупаво, и заслиза към пътеката, по която бе дошла. За миг се изкуши да погледне назад, но гласът на Росаура отекна в съзнанието й. „Трябва да излезеш, както си влязла, а ако си с гръб, никога не бива да се обръщаш и да поглеждаш назад.“ Докато вървеше, се питаше какво бе очаквала да открие и дали това бе искал да каже Дюпри. Измина обратния път до каменния брод и тогава забеляза нещо. Отначало й се стори, че мярва някакво момиче, но като се загледа, установи, че покритите със зелен мъх скали и проблясъците на слънцето между дърветата я бяха подвели. Стъпи с единия крак върху малкото мостче, отново погледна и този път я видя. Беше около двайсетгодишна и седеше на няколко метра от моста върху един от хлъзгавите камъни край потока толкова близо до водата, че изглеждаше невъзможно да е стигнала дотам, без да се намокри. Беше наметната с кожух, но отдолу носеше къса рокля, под която се показваха дългите й бедра, и въпреки студа краката й бяха потопени във водата. Гледката й се стори хем красива, хем тревожна и кой знае защо посегна към глока. Девойката я погледна, усмихна се чаровно и вдигна ръка за поздрав.