Долорес Редондо - Зовът на костите

По гърба й премина ледена тръпка и почти усети как шиповете на жълтите бодливи храсти дерат анорака й, докато вървеше по тясната пътека към пещерата на Мари. Подрънкването на златните й гривни, дългите й до кръста златисти коси, леката усмивка като на кралица или на вещица и думите й: „Видях мъж, който влезе в една от пещерите с пакет и излезе с празни ръце“.

Както и неясният отговор на нейния въпрос: „Успяхте ли да видите лицето му?“. „Видях само едното му око.“ Въздишката на Алойзиъс в другия край на линията прозвуча далечна и

разводнена.

- Видя ли, че знаеше? Сега трябва да се върнеш в Бастан.

Амая се изненада от забележката.

- От два дни съм тук, Алойзиъс.

- Не, инспектор Саласар, още не си се завърнала.

Затвори джиесема и остана няколко секунди загледана в съобщението, появило се на екрана.

- Не биваше да правиш това.

Гласът на Енграси, която стоеше по средата на стълбата и я гледаше, така я стресна, че телефонът изскочи от ръцете й и падна под един от високите фотьойли пред камината.

- О, лельо, как ме уплаши - каза Амая и се наведе, опипвайки несръчно под фотьойла.

Старицата слезе додолу, гледайки я строго.

- А не те ли плаши това, което правиш?

Амая се изправи с телефона в ръка и изчака пулсът й да се успокои, преди да отговори.

- Знам какво правя, лельо.

- Нима? - присмя й се Енграси. - Наистина ли знаеш какво правиш?

- Имам нужда от отговори - оправда се Амая.

- И аз мога да ти помогна - отвърна лелята, отиде до бюфета и взе увитото в черна коприна пакетче, в което държеше тестето карти Таро.

- За това, лельо, ще трябва да знам въпросите, ти си ме учила така, а аз не ги знам, нямам представа какво да попитам. Разговорите с него ми помагат, не забравяй биографията му, един от най-добрите специалисти на ФБР по поведенчески разстройства и престъпно държание, мнението му е много ценно.

- Играеш си с неща, които са извън твоя обсег, дъще - упрекна я Енграси.

- Имам му доверие.

- За бога, Амая. Наистина ли не виждаш колко неестествена е вашата връзка?

Амая понечи да отговори, но спря, като видя, че Джеймс слиза по стълбите, гушнал Ибай, облечен за излизане.

Енграси й отправи последен укорителен поглед, остави тестето карти на мястото му и влезе в кухнята да приготви закуската.

Хуанитаенеа се намираше зад хостела „Тринкете“, в равнинна зона с черна пръст, сред зеленчукови градини. Най-близките къщи бяха на около триста метра и изглеждаха скупчени, за разлика от самотната каменна постройка, потъмняла от времето, лишеите и скорошния дъжд, който като че ли бе проникнал във фасадата и й бе придал бисквитен цвят.

Широката стряха от резбовано дърво излизаше на повече от метър и половина напред и предпазваше от влага горния етаж, който изглеждаше по-светъл на цвят. Влизаше се откъм първия етаж по тясна външна стълба без парапет, която сякаш поникваше от стената и изглеждаше прекалено малка и несъразмерна. В двата края на фасадата на партера имаше две полукръгли арки с врати, които сега бяха заковани с дебели груби дъски. Затова пък огромният квадратен портал между тях бе запазил металните си крила, които, макар и ръждясали, излъчваха красотата на кованото желязо, дело на изкусен местен майстор от едно друго време, когато старанието и стойността на добре свършената работа са се ценели високо. Самотната къща беше заобиколена от всички страни от ниви и градини. Зад нея се виждаше група стари дъбове и букове, както и гордата плачеща върба, която Амая помнеше от детството си. В парцела се влизаше отпред, а от едната страна имаше добре обработена зеленчукова градина от около хиляда квадратни метра.

- Един човек се грижи от години за земята. От време на време ми носи по някой и друг зеленчук, но поне я поддържа чиста, не като всичко останало - каза Енграси, обхващайки с широк жест предната част, където се валяха парчета от щайги, пластмасови кофи и неразпознаваеми останки, най-вероятно от стари мебели.

Възторгът на Джеймс се поохлади, като видя вратата високо горе в края на причудливата стълба.

- Оттук ли трябва да се качим? - запита той, оглеждайки с недоверие стъпалата.

- Има вътрешна стълба, която стига до втория етаж откъм конюшнята - обясни лелята и му подаде ключ, с който посочи катинара и веригата на една от арките.

Старинната врата леко заяде, когато Джеймс я избута навътре. Енграси щракна един електрически ключ и някъде горе светна прашна крушка с много бледа оранжева светлина, която потъна сред високите греди.