Долорес Редондо - Зовът на костите

- По-добре смени физиономията, сине, ако не искаш жена ти да си вземе момичетата и да се върне в Сан Себастиан. Вместо да се мръщиш, по-добре бъди благодарен; една жена струва колкото всеки мъж, а понякога и повече.

Още пазеше в едно чекмедже в пекарната списъка с имена на момичета и момчета, който двамата с Росарио бяха съставили при предишните бременности и от който тя бе избрала имената на дъщерите им. Погледна към тестото, което продължаваше да се върти, и се приближи до чекмеджето. Извади списъка и го постави на масата. На листа ясно личаха четирите прегъвки, на които е бил слепнат през годините, а сега и гънките, както и откъснато ъгълче, получени, след като съпругата му го бе смачкала на топка миг преди да му го хвърли в лицето и да избяга от работилницата.

Голям глупак беше, то е ясно. Защо му трябваше да настоява толкова за някакво си име?

- Трябва да измислим име на бебето.

- Рано е още - бе отвърнала тя и бе заговорила за друго. - Приготви ли поръчката за семейство Аскуне?

- Не е рано, та ти си в петия месец! Бебето сигурно е вече колкото ръката ми, време е да мислим за имена. Хайде, Росарио, ще те оставя сама да избереш, погледни списъка и ми кажи кое ти харесва - бе настоял той, разтваряйки списъка пред лицето й.

Тя се бе обърнала и бе изтръгнала листа от ръката му, при което той се бе вцепенил от изненада. Беше навела лице, сякаш четеше, след което, гледайки го изпод вежди, без да вдига чело, изсъска:

- Име, та име. Знаеш ли какво е това?

Той не можа да отговори.

- Списък на мъртъвци.

- Росарио...

- Списък на мъртъвци, но мъртъвците нямат нужда от име, мъртъвците нямат нужда от нищо - мърмореше тя полугласно, гледайки го през кичурите коса, измъкнали се от кока й.

- Росарио... Какви ги говориш? Плашиш ме.

- Не се плаши - каза тя вече с нормалния си глас и вдигна глава, - това е просто игра.

Той я наблюдаваше, опитвайки се да преглътне бучката страх, която бе заседнала в гърлото му и така киселееше...

Росарио смачка листа на топка и го хвърли в лицето му, преди да излезе от пекарната.

- Прибери го, където си беше - добави, - има и мъжки имена. И дано е момче, защото, ако пак е малка мръсница, няма да й трябва име, помни ми думата...

Легна си до Джеймс, убедена, че тази нощ няма да заспи; в главата й кипяха новите сведения. Три привидно несвързани помежду си убийства, дело на трима непохватни престъпници на различни места, само дето при всичките имаше идентична ампутация, при всичките ампутираният крайник бе изчезнал от местопрестъплението, тримата убийци сами бяха сложили край на живота си в затвора или под охрана, тримата бяха оставили едно и също послание, послание, написано на стените, освен в случая с Медина, когато той го бе адресирал до нея и лично й го бе връчил. Макар че начинът, по който Киралте бе изискал присъствието на Амая, за да разкрие къде се намира трупът, също можеше да се смята за лично връчване. А сега, след като откри, че Лусия Агире е родена в Бастан, се отваряше нова врата, дали пък това не беше връзката между престъпленията? Трябваше да установи час по-скоро откъде е жертвата от Логроньо. Как й беше името? Не си спомняше да е споменато в доклада, който Падуа й бе показал. Пак погледна часовника, почти един и половина. Пресметна, че към два часа Ибай ще поиска да яде, тогава щеше да стане и да състави списък с всичко, които искаше да провери. Започна да си води бележки наум и междувременно заспа.

Намираше се близо до реката и чуваше, без да ги вижда, ритмичното шляпане на патешките крака на ламиите по водната повърхност. Лусия Агире, с посивяло лице, като току-що извадено от угасена клада, притискаше талията си с лявата си ръка и ужасено се взираше във висящото чуканче, отсечено до лакътя. Този път не духаше вятър и шляпането, което ромолеше по водата като дъжд, спря в мига, в който уплашените очи на Лусия срещнаха нейните и тя отново подхвана, както при всички предишни случаи, своята кантилена, само че сега Амая успя да чуе гласа й, сух и хриплив от пясъка, запълнил гърлото й, и да разбере какво повтаря: тя не казваше „вържи го“, нито „хвани го“, а „тартало“.

Тихото проплакване на бебето, което се събуждаше, бе достатъчно, за да я изтръгне от съня. Погледна часовника и с изненада установи, че е четири часът.

- Браво, шампионе, всеки път издържаш все по-дълго. Кога ще спиш по цяла нощ? -прошепна му тя, докато го вдигаше.

След като го нахрани и му смени памперса, отново го сложи в люлката.