Долорес Редондо - Зовът на костите

Тя го погледна развълнувана и очарована от въодушевлението му.

- Кажи поне, че ще идем да я видим, леля ти обеща утре да ни придружи.

- Утре ли? Затворник такъв, двамата сте такива - и леля ми, и ти - отвърна Амая с престорен гняв.

- Нека отидем - помоли се Джеймс.

Тя кимна усмихнато.

- Затворник!

Той се протегна над масата и я целуна по устата.

Когато излязоха от ресторанта, установиха, че ситният дъжд, който се сипеше без почивка още от обед, като че ли окончателно се бе установил над Елисондо и нямаше намерение да спира. Амая вдъхна влагата от въздуха и си помисли колко много мразеше дъжда като дете, как мечтаеше за синьото и безоблачно небе на лятото, което винаги изглеждаше много кратко и далечно в Бастан. Ненавиждаше дъжда до такава степен, че си спомняше как по цели вечери стоеше и го гледаше през замъглените от дъха си стъкла, бършеше ги с ръкава на пуловера и мечтаеше да се махне оттам, да избяга от това място.

- Какъв студ! - възкликна Джеймс. - Да се прибираме.

Амая затрепери под палтото, но вместо да тръгне навътре по улиците, спря за миг като вцепенена от незнаен зов и зави в обратна посока.

- Чакай малко - помоли.

- Мога ли да знам къде отиваш сега? - попита Джеймс, който я последва, опитвайки се напразно да я покрие с чадъра.

- Няма да се бавя, само искам да погледна нещо - отвърна Амая и се спря пред таблото на погребална агенция „Бастан“, сега затворена и потънала в мрак.

Отстъпи настрана, та уличното осветление зад гърба й да падне върху некролога, който същия следобед бе привлякъл вниманието й отдалеч. Сега знаеше защо. Дъщерите бяха избрали за некролога същата снимка, която си спомняше от антрето, онази, на която Лусия Агире доверчиво се усмихваше, облечена със същия раиран пуловер, в който я бе застигнала смъртта. Любима дреха, без съмнение от онези, които една жена смята, че й отива, че с нея изглежда красива, дрехата, която избира, за да позира за снимка, в която се докарва за някой мъж. Весела и привлекателна вещ, която не е замислена да умреш с нея, нито да служи за саван, в който ще се явява призракът ти. Не можеше да сбърка снимката, при все това прочете данните два пъти: Лусия Агире, петдесет и две годишна, дъщерите Марта и Мария, внуците и останалите роднини, споменаваше се дори енорията в Памплона, към която бе принадлежала. Тогава какво търсеше некролог на Лусия Агире в бастанско село?

Амая напипа джиесема в джоба на палтото, знаеше, че е запаметила номера на една от дъщерите, така и не запомни на коя от двете. Погледна колко е часът, помисли си, че е късно, но все пак натисна бутона за избиране.

- Инспектор Саласар? - отговори млад женски глас. Явно и тя имаше нейния номер в паметта на телефона си.

- Добър вечер, Марта - рискува Амая. - Извинявам се за късното обаждане, но трябва да ви задам един въпрос.

- Не се притеснявайте, гледах телевизия. Казвайте.

- Аз съм в Елисондо и на таблото пред погребална агенция „Бастан“ видях некролог на майка ви. Питам се защо.

- Ами защото, макар от малка да е живяла в Памплона, майка ми всъщност е родена в Бастан, мисля, че на двегодишна възраст е дошла с баба и дядо да живее в града. Била много млада, когато дядо починал, баба ми е вече много възрастна и е в старчески дом; нейната сестра също живееше тук, но почина преди осем години. Вече нямаме близки там, но въпреки това ни се стори подходящо. Помня, че когато леля й умря, майка ми уреждаше погребението и също поръча некролог в Бастан - селски обичаи, нали разбирате, в случай че някой помни семейството.

- Благодаря, Марта, предай моите съболезнования на сестра си и извинявай, че те обезпокоих.

- Не говорете така, ние сме ви длъжници.

Пролетта на 1980

Хуан наблюдаваше мазната маса, която се въртеше, влачена от механичната лопата на тестомесачката. Бяха купили тази машина само преди два месеца и както Росарио бе предрекла, производството се бе увеличило дотолкова, че да им позволи да приемат нови клиенти, които преди не успяваваха да снабдяват. Хуан мислеше за други времена. За времето, когато съпругата му забременя първо с Флора, после с Росаура и как той в невежеството си мечтаеше за син, вероятно с надеждата да увековечи името Саласар; в края на краищата имаше само сестра си Енграси и ако не се сдобиеше с момче, фамилията Саласар щеше да изчезне. При раждането на Флора не се бе разтревожил особено, но при появата на Росаура бе изпитал разочарование, което, разбира се, бе скрил от Росарио. Да има син - глупост, която все пак бе помрачила духа му дотам, че собствената му майка го предупреди: