Долорес Редондо - Зовът на костите

- Мислех, че не подкрепяте теорията на младши инспектор Ечайде за аготско отмъщение.

- Не съм убедена в нея, но няма и да я изключа, преди да се появи друга, по-добра, а вие трябваше да сте прочели доклада му по въпроса, така щяхте да знаете за какво говоря.

Ириарте помълча малко, докато преглътне упрека.

- Значи момчето действа като агот?

- Момчето се смята за агот. Пасва идеално на профила. Не се разбира с баща си, който, както каза отец Локин, бил малко грубоват и не идвал със сина си на църква. Момчето е умно, образовано и будно, дори интересът към историята съвпада, а смъртта на майката може да е изиграла ролята на детонатор. Такова малко село може да бъде прекалено тясно за мечтите на един буден младеж. Знам го от опит. Самотата и болката при юношите са като чукчето и ударника на пистолет.

Ириарте като че ли се замисли над думите й.

- Дори да е така, не мисля, че това е работа на самотен юноша. Прекалено показно, прекалено зрелищно за самотен хлапак.

- Съгласна съм, Бенят Салдуа май иска да впечатли някого.

- Кого би искал да впечатли един юноша?

- Някое момиче, баща си или цялото обществото, като покаже колко е умен, макар че в такъв случай бихме говорили за поведение на психопат - поколеба се Амая.

- Искате ли да отидем при него сега? - предложи инспекторът, докато вкарваше ключа в стартера и палеше мотора.

- Просто така, без нищо? Ако е наполовината умен от това, което си мисля, само ще се свие като охлюв в черупката си. Нека Ечайде го потърси в мрежата, да видим какво ще открие.

На минаване покрай църквата Ириарте кимна за поздрав на полицаите, които охраняваха храма от патрулната кола.

Дъждът започна по обед и валя силно половин час, преди да премине в чиримири: лек студен ръмеж, който се сипеше бавно и увисваше във въздуха като лъскава прах, полепваше по връхните дрехи на капчици, подобно на роса, и проникваше до костите, понесъл влажния и мразовит полъх на планините и понижавайки температурата с няколко градуса. Къщата на леля Енграси ухаеше на супа и топъл хляб и макар че по пътя мислеше, че не е гладна, стомахът й се обади с друг глас, пробуден от миризмата откъм кухнята. След като нахрани Ибай, всички седнаха на масата, поставена до прозореца, и започнаха да се хранят, коментирайки политическите новини.

Амая забеляза умората на Джеймс.

- Защо не си полегнеш, малко следобеден сън ще ти се отрази добре?

- Ако Ибай ме остави.

- Легни си и не се тревожи за детето, днес няма да се връщам на работа, мисля, че двамата с Ибай ще излезем на разходка, вече почти не вали - каза тя, поглеждайки към сивотата зад прозорците. - Освен това искам да си свеж за довечера.

Джеймс се усмихна покорно и повлече крака към стълбището.

- Вземи си чадър - каза все така усмихнат, докато се качваше. - Едва ли ще изкара дълго, без да завали по-силно.

Амая пъхна Ибай в дебела грейка, сложи го в количката и го покри с протектора за дъжд, взе палтото си и излезе от вкъщи заедно с Рос, която отиваше към пекарната. Впечатлението, че Рос е доста разтревожена, не се бе разсеяло. По време на целия обед бе избягвала погледа й, стремеше се да задържи усмивката на лицето си, но при първото разсейване тя се стопяваше. Разделиха се на моста и Амая постоя там, докато загуби сестра си от поглед.

Прекоси моста и тръгна нагоре по улица „Хайме Урутия“, опустяла заради дъжда, по която се мяркаха само редки минувачи под покритите колонади, горапес. Тук имаше няколко кафенета; щом се отвореха вратите им, навън плисваха цветове и музика. Тя забави крачка, загледана в количката на Ибай, който май се учуди отначало на потракването на колелата по паважа, но вече започваше да се унася, вперил в нея очичките си, които едва държеше отворени, докато най-сетне заспа. Амая докосна с опакото на дланта си копринената бузка, за да провери дали е топла, и го загърна още по-добре. Крачеше, без да бърза, както рядко й се случваше, и с изненада установи колко е приятно да се разхожда така, заслушана в почукването на токовете на ботушите си по паважа, поддавайки се на приспивното полюшване, което тялото й неволно възприемаше.

На минаване покрай площада спря за минута пред двореца Арискуненеа и се загледа в дискообразните отломки от надгробни плочи, изложени в двора, които след скорошния дъжд изглеждаха по-истински, сякаш мокри добиваха действителните си размери.

Продължи към кметството и след като се озърна, за да се увери, че никой не я гледа, прокара ръка по ботил хари - камъка, символизиращ миналото на Елисондо, вдъхващ сила на всеки, който го докосне. Този жест ободряваше дори нея, колкото и да ненавиждаше суеверието. Върна се към площада, мина покрай Фонтана на ламиите 12и се наведе да погледне река Бастан от това място, където задните фасади на къщите се отразяваха в гладката повърхност като друг, влажен и паралелен свят, скрит под водата, която в този спокоен вир изглеждаше измамно кротка. Неколцина закъснели клиенти излязоха от ресторант „Санчотена“ и се облегнаха на парапета за снимка. Амая пресече улицата и влезе в заведението. Собственичката я позна и я поздрави. Това беше любимият ресторант на Джеймс и двамата често вечеряха тук. Запази маса за двама и се усмихна с прикрито задоволство, когато жената се наведе над количката и взе да хвали хубостта на Ибай. Знаеше, че това са банални фрази, но при все това не можеше да не изпита майчинска гордост и възхищение от съвършените черти на нейния мъничък речен цар, на водното й момченце.