Долорес Редондо - Зовът на костите

- Добро утро - отговориха те в един глас, а Монтес я последва до вратата на кабинета.

- Саласар. - Тя спря. - Може ли за момент?

- Честно казано, не, Монтес, след минута трябва да изляза във връзка с разследването на случая, по който работим - каза тя и погледна към други двама полицаи, които застанаха мирно. - Може би, ако ме бяхте уведомили предварително...

Влезе в кабинета и хлопна вратата под носа на навъсения Монтес. Вътре младши инспектор Йонан Ечайде тракаше на компютъра си. Тя го поздрави шеговито.

- Какво става? Защо не си при викингите до кафемашината?

- Нямам навика да пия кафе, особено с тях...

Амая го погледна изненадано.

- Не се ли разбирате?

- Не, не става дума за това, но предполагам, че не се чувстват съвсем удобно в моята компания.

- Защо? - заинтригува се Амая. - Да не би да е заради...?

Той се усмихна.

- Е, това, че съм гей, не улеснява нещата, но не вярвам да е заради това. Така или иначе, не се притеснявайте, аз не се притеснявам.

- „Истината има спокойно сърце“ - изрецитира тя.

- Шекспир ли четете, шефке?

Тя изпухтя с престорена досада.

- Напоследък чета само книги от видни педиатри, възпитатели и детски психолози.

Ириарте и Сабалса влязоха, след като почукаха на вратата.

- Добро утро, господа - заговори Амая без предисловия. - За днес две неща са ясни. Двамата с инспектора ще посетим капелана и енорийския свещеник на Арискун. Йонан ще продължи с антикатолическите уебстраници, форуми и дейности, свързани с аготите в долината. Вие, Сабалса, ще му помагате.

Всички се надигнаха.

- Още нещо: напомням ви, че инспектор Фермин Монтес е отстранен от служба, влизането му в участъка е разрешено само в качеството на посетител, напомням ви също така, че достъпът му до служебните помещения, архиви и оръжейници или до каквато и да е информация по случая, над който работим, е строго забранен. Ясна ли съм?

- Да - кимна Ириарте.

Сабалса процеди едно „да“, изчервявайки се до корена на косата си.

- На работа, господа.

Капеланът не им помогна особено. Той беше почти глух и докато обикаляше храма със ситни и треперливи, но много бързи стъпки, се прекръсти поне десет пъти. Ириарте се обърна усмихнат към Амая, защото едва следваха шетнята на отеца, който ръкомахаше усилено, показвайки им в сакристията останките от купела за кръщение и една скамейка, от чиито трески се носеше присъщият за старото дърво мирис, който напомни на Амая за мебелите на баба й Хуанита.

- Погледнете само какво вандалство - възкликна свещеникът, загледан отчаяно в двете половини, на които бе станал купелът.

Лицето му се сгърчи в абсурдна, почти комична гримаса и се отпусна чак когато очите му се наляха със сълзи. Той запретна дългото си до земята черно расо и зарови в джобовете на панталона, откъдето извади бяла колосана кърпа, с която попи сълзите си.

- Извинете ме - каза прекалено силно, - но трябва да си съвсем без душа, за да сториш подобно нещо, не съм ли прав?

Амая погледна Ириарте и кимна към изхода.

- Благодаря - сбогува се инспекторът, - много ни помогнахте.

- Какво рекохте? - попита човекът с ръка на ухото.

- Че много ни помогнахте и ви благодарим - извика Ириарте и гласът му отекна в празния храм.

Капеланът заклати усилено глава и Амая се обърна да погледне инспектора, усмихна се и сви рамене, изненадана сякаш от ехото.

Силните пориви на вятъра бяха измели всякаква следа от облаци над Арискун, едно от онези селца, където времето изглежда спряло. Кацнало на върха на хълм, то се разтваря към небето с невероятната светлина, която толкова много липсва на други населени места в долината. Изумрудените ливади блестят с идиличното великолепие на съвършенството, а улиците му пазят под всеки свой камък послания от миналото, което още си е тук. Отидоха пеша до дома на енорийския свещеник на съседната улица и позвъниха на вратата. Зад

масивната порта прозвуча гласът на мелодична камбанка.

До стъпалото пред къщата Амая забеляза телцето на премазана и изсъхнала птичка и се запита дали кола, или пък силният вятър я е забил в земята.

- Прекрасно място - промълви Ириарте, загледан в резбованите стрехи на близките къщи, типични за Арискун.

- Но и жестоко - допълни Амая.

Вратата им отвори шейсетинагодишна жена. Тя ги поведе към другия край на къщата по дълъг коридор, който миришеше на восък и им връщаше лъскави отражения откъм пода. Отец Локин ги прие в кабинета си и Амая установи, че цветът и изражението на лицето му не се бяха подобрили след срещата при епископа. Той им подаде треперливата си студена ръка, на която ясно се открояваше ужасен вътрешен кръвоизлив върху видимо подутата китка.