Долорес Редондо - Зовът на костите

Тя хвана една от малките ръчички, която сега, когато бебето беше вече сито, бе разперена като морска звезда. Нейното водно детенце, речното й момченце, което като самата река идваше и настояваше за своите владения, заливаше бреговете и изискваше територията си като суверен, който се връща от кръстоносен поход. Вдигна ръчичката до устните си и я целуна с уважение.

- Аз много се старая, Ибай - прошепна тя и заспалото мъниче й отвърна с дълбока въздишка, която ароматизира въздуха наоколо.

В седем и половина съмна. Не валеше, но плътните облаци сякаш се изсипваха от околните планини като пяна, преляла от гигантска вана. Гледаше я как слиза по склоновете, толкова гъста и бяла, че само след половин час щеше да затрудни неимоверно много движението.

Подкара на втора по тесните улици на квартал ,Цокото“ с намерението да изпие едно кафе с Рос, преди да отиде в участъка. Мина покрай поляризираните стъкла и зави наляво, за да паркира отзад. Сепнато натисна спирачката. На цялата фасада имаше огромен черен надпис, надраскан със спрей. Рос, с баданарка в ръка, се мъчеше да заличи тъмните букви, по които, въпреки първия пласт боя, все още можеше да се прочете „МРЪСНА УБИЙЦА“.

Амая слезе от колата и огледа надписа от разстояние.

- Гледай ти, въпреки всичко Флора май не е героиня за цялото село - приближи се тя, без да отделя очи от надписа.

- Явно не е - усмихна се Рос със сериозно лице. - Добро утро, сестричке. - Тя опря четката на кофата с боя и се доближи да целуне Амая.

- Питах се дали ще ме почерпиш с едно от ония прекрасни кафета от италианската ти кафеварка.

- Разбира се - отвърна Рос и я последва в пекарната.

Както правеше винаги, откакто се помнеше, на влизане в работилницата Амая си пое дълбоко въздух; тази сутрин я посрещна дъх на анасонова есенция.

- Днес правим гевречета - обясни Рос.

Амая не отвърна веднага, миризмата, която винаги щеше да свързва с майка си, бе смутила паметта й, връщайки я далече назад.

- Мирише на...

Рос не каза нищо. Нареди чинийките и чашите и пусна електрическата мелничка, за да направи дозата прясно смляно кафе за двете. Мълчаха, докато Рос не я спря.

- Извинявай, че не те дочаках снощи, но бях изтощена...

- Не се притеснявай. Само леля беше издържала докрай; Джеймс и Ибай спяха като къпани, когато се прибрах.

Амая веднага го забеляза. Рос едва вдигаше глава от чашата си, държеше я с две ръце пред лицето си като преграда, зад която се криеше, докато отпиваше на малки глътки.

- Рос, добре ли си? - запита тя, изучавайки лицето на сестра си.

- Да, добре съм, разбира се - отвърна сестра й прекалено припряно.

- Сигурна ли си? - настоя Амая.

- Не го прави.

- Кое да не правя?

- Това, Амая, да ме разпитваш.

Реакцията й събуди още повече любопитството на Амая. Тя познаваше Рос, своята по-голяма сестра, средната от трите, сестрата с по-нежно сърце, която вечно изглеждаше така, сякаш се е нагърбила с всички световни тегоби и която най-трудно преодоляваше грижите, сестрата, която предпочиташе да мълчи и да заравя проблемите си под слоеве мълчание и грим в опит да прикрие дирята на безпокойство.

Работниците започнаха да пристигат и Ернесто, управителят, надникна през вратата на кабинета, за да ги поздрави. Амая видя как сестра й ги посреща едва ли не с облекчение и как подема разговор по належащите за деня задачи като човек, който се измъква от неприятно положение. Остави чашата си в умивалника и напусна пекарната. Все пак поспря да огледа стената, на която под пластовете бяла боя прозираха предишни надписи.

Сградата на полицейския участък в Елисондо едва ли можеше да бъде по-несъвместима с архитектурата в долината. Освен че контрастираше с модерните си прави линии, тя приличаше на странна бракма, забравена тук от извънземни. Все пак трябваше да се признае функционалността на постройката с големи витрини, улавящи като лупа оскъдното слънце на бастанската зима. Амая се качи в асансьора, редейки наум задачите за деня, и когато вратите се отвориха на втория етаж, остана изненадана от празничната атмосфера на мъжко другарство, в която група полицаи разговаряха до машината за кафе. Младши инспектор Сабалса и инспектор Ириарте видимо страшно се забавляваха благодарение на Фермин Монтес, който очевидно разказваше виц, придружавайки думите си с всякакъв вид жестове. Амая мина покрай тях, без да спира.

- Добро утро, господа.

Разговорът изведнъж секна.