Долорес Редондо - Зовът на костите

Съдията прелистваше един от докладите.

- Аз лично разпитах пастрока на Йоана Маркес - продължи Амая - и когато го попитах за ампутацията, той категорично отрече да я е извършвал, при все че вече беше признал за преследването, убийството, настървеността, поругаването на трупа, че я е изнасилил, след като вече е била мъртва... но за ампутацията заяви, че не знае нищо.

Амая наблюдаваше съдията. Той замислено преценяваше сведенията, като разсеяно прокарваше ръка по челюстта си, следвайки очертанията на брадичката, при което изглеждаше по-възрастен и по-привлекателен.

- Тогава какво предлагате?

- Мисля, че може би сме изправени пред съучастник, пред второ действащо лице, което да се окаже връзката между поне три от убийствата и тримата извършители.

Маркина замълча, като ту поглеждаше документите, ту Амая. Тя започваше да се чувства добре за пръв път от цялата вечер. Най-сетне едно изражение, което не й беше чуждо; беше го наблюдавала многократно у колегите си, бе го видяла у комисаря, докато му излагаше мнението си, а сега го виждаше и у съдия Маркина. Интерес, интересът, пораждащ съмнения и подробен анализ на фактите и догадките, до които щеше да доведе дадено разследване. Погледът на Маркина ставаше по-близък, докато разсъждаваше, а лицето му, несъмнено красиво, придобиваше оттенък на интелигентност, което го правеше наистина привлекателно. С изненада установи, че оглежда съвършената извивка на устните му, и си помисли, че никак не е чудно, че половината от служителките в съда си го оспорват. При тази мисъл Амая се усмихна и това извади съдията от съсредоточението му.

- Кое ви е смешно?

- О, нищо - извини се тя и отново се усмихна. - Няма нищо... спомних си нещо, което... Няма значение.

Той я изучаваше с любопитство.

- Никога не ви бях виждал да се усмихвате.

- Моля? - откликна тя, леко смутена от забележката му.

Той продължаваше да я гледа, сега отново сериозен. Амая издържа погледа му още няколко секунди и накрая сведе очи към доклада с кафяви корици. Прочисти гърло.

- Е? - вдигна поглед тя, възвърнала самообладанието си.

Съдията кимна в знак на съгласие.

- Мисля, че може би има нещо... Ще ви дам разрешението си. Пипайте внимателно и не вдигайте много шум, имам предвид пресата. На теория това са приключени случаи и не бива да причиняваме ненужно страдание на близките на жертвите. Информирайте ме за хода на разследването. И искайте каквото ви е нужно - добави той отново загледан в очите й.

Амая не се поддаде на смущението.

- Добре, ще действам полека, с екипа ми се занимаваме с друго разследване, така че до няколко дни едва ли ще мога да ви докладвам някакви новини.

- Когато можете - каза подканващо съдията.

Тя започна да събира разтворените върху масата доклади. Съдията протегна ръка и леко докосна пръстите й за миг.

- Ще приемете ли поне още едно кафе...

Амая се поколеба.

- Да, предстои ми да шофирам и ще ми дойде добре.

Той вдигна ръка, за да поръча кафетата, а тя се разбърза с прибирането на документите.

- Мислех, че живеете в стария град.

„Много добре сте осведомен, Ваша Светлост“, помисли си тя, докато сервитьорът поднасяше кафетата.

- Така е, но се налага да се преместя в Бастан заради въпросното разследване.

- Вие сте оттам, нали?

- Да - отвърна тя.

- Казаха ми, че местната кухня била много добра, можете ли да ми препоръчате някой ресторант?

Четири-пет имена на различни заведения веднага изникнаха в съзнанието й.

- Не мога да ви помогна, честно казано, рядко ходя там, - излъга тя, - а когато отида, отсядам при роднините си.

Той се усмихна недоверчиво, повдигайки едната си вежда. Амая използва момента, за да си допие набързо кафето и да напъха папките в чантата си.

- А сега, ако ме извините, господин съдия, трябва да вървя - каза тя и отмести стола.

Маркина се изправи.

- Къде е колата ви?

- О, съвсем наблизо, паркирах пред входа.

- Почакайте - каза той и взе палтото си, - ще ви изпратя.

- Не е нужно.

- Настоявам.

Забави се една минута, докато сервитьорът му връщаше картата, и пое палтото на Амая, за да й помогне да го облече.

- Благодаря - каза тя и го дръпна от ръцете му, - не го обличам, когато шофирам, не ми е приятно.

От думите й не стана много ясно дали има предвид шофирането с дебели дрехи, или прекаленото внимание на съдията.

Лицето на Маркина леко помръкна, докато тя вървеше към вратата. Отвори я и я задържа, докато той се изравни с нея. Навън температурата се бе понижила с няколко градуса и влагата се концентрираше върху гъстата растителност на парка, с което оставяше впечатлението за мъгла, присъщо само за тази част на града, а оранжевото сияние на уличните фенери хвърляше размити от водата кръгове.