Долорес Редондо - Зовът на костите

Двамата излязоха от колонадата и пресякоха улицата, пълна с паркирани коли, където обаче в този час почти нямаше движение. Амая отключи колата от разстояние и се обърна към съдията.

- Благодаря, господин съдия, ще ви държа в течение - така тя със служебен тон.

Но той направи крачка напред и й отвори вратата.

Тя въздъхна, въоръжавайки се с търпение.

- Благодаря.

Хвърли вътре палтото и бързо седна в автомобила. Не беше глупачка, от няколко часа наблюдаваше Маркина и беше решена да предотврати всичките му аванси.

- Лека нощ, господин съдия - каза, посягайки да затвори, като едновременно с това палеше двигателя.

- Саласар... - прошепна той, - ...Амая.

„О, о“, прозвуча глас в главата й. Вдигна поглед и срещна очите му, в които гореше пламък между молба и сласт.

Маркина протегна ръка и с опакото на дланта си погали падналия на рамото й кичур коса. Усети ясно как тя се стегна и уплашено дръпна ръка.

- Инспектор Саласар - каза сухо тя.

- Какво казахте, моля? - попита смутено той.

- Така трябва да ме наричате: инспектор Саласар, началник Саласар или просто Саласар.

Той кимна и на Амая й се видя, че се изчервява. Светлината беше недостатъчна.

- Лека нощ, съдия Маркина. - Затвори вратата на колата и излезе на заден на шосето. -Ама че глупак! - процеди и видя в огледалото за обратно виждане, че съдията още стои като закован на същото място.

Не беше разумно да предизвиква враждебността му и от сърце се надяваше, че предупреждението й ще ограничи общуването им до рамките на служебните отношения, без да накърнява мъжкото самочувствие на Негова Светлост. В погледа му имаше нещо жалостиво, като на агне пред заколение, което бе забелязвала у други мъже и което винаги водеше до проблеми, а проблемите можеха да затруднят разследването й повече от обичайното. Надяваше се да не се е почувствал обиден. Ясно беше, че е положил известни усилия за осъществяване на срещата, и беше убедена, че хубавец като него не е свикнал да му отказват.

- Е, винаги има първи път - изрече на глас.

Предположи, че усърдните служителки начело с услужливата и самоотвержена Инмакулада Еранс щяха много бързо да насочат вниманието му към друга особа от женски пол.

Погледна се набързо в огледалото за обратно виждане.

- Майко мила, все пак много си го бива в интерес на истината! - засмя се тя, после несъзнателно пипна косата си на мястото, където я бе докоснал, и се усмихна. Пусна радиото, докато завиваше по шосето към Бастан, и затананика песента, която бе чувала само по радиото.

Великолепната гора на Бастан е непрогледно черна нощем и усещането, което предизвиква, е сравнимо само с нощта в открито море при пълен мрак, без звезди. Бледото сияние на едва прозиращата между облаците луна не помагаше особено и само мощните фарове разкъсваха тъмата, като при всеки завой хвърляха сноп светлина към гъсталака, разпрострял се от двете страни на шосето като бездънен студен океан. Амая намали скоростта: ако колата излетеше на някой завой, никой нямаше да може да я види откъм пътя. Вековната черна паст на гората щеше да я погълне. Дори денем би било трудно да откриеш сред гъстата растителност черен джип като нейния. Студена тръпка я полази по гърба.

- Толкова обичана и толкова страшна - прошепна тя.

На минаване покрай хотел „Бастан“ хвърли поглед към паркинга, осветяван едва-едва от четирите външни лампи и от бледата светлина от прозорците на кафенето, което въпреки късния час беше доста посетено. В паметта й несъзнателно изникна образът на Фермин, насочил служебния си пистолет първо към Флора, а после към главата си; сцената с проснатия на земята Монтес, когото инспектор Ириарте бе обездвижил, докато сълзите му се смесваха с прахта на паркинга. Думите на комисаря отекнаха в главата й: „Не се опитвам да повлияя на решението ви, само ви информирам“.

Навлезе в градската част на Елисондо, мина по улица „Сантяго“, зави наляво, за да се спусне към моста, и чу лекото трополене на гумите по паважа. Като прекоси моста „Муниартеа“, свърна вляво и паркира колата пред дома на леля си, където бе живяла от деветгодишна, докато напусна Елисондо. Потърси ключа сред другите на ключодържателя си и отвори вратата. Къщата я посрещна топла и трепетна, изпълнена с енергията на нейната обитателка и с неизменната кантилена от телевизора като фон.

- Здравей, Амая - поздрави я лелята, седнала в дневната пред камината.

Амая усети прилив на обич, като я видя с дългите й бели коси, прибрани в кок на тила, който й придаваше вид на романтична героиня от английски роман, и изискано изправения гръб, сякаш се готвеше да пие чай с кралицата.