Долорес Редондо - Зовът на костите

- Не ставай, лельо - помоли я тя, докато приближаваше и се навеждаше да я целуне. - Как си, красавице?

Енграси се засмя.

- О, да, сигурно съм самата красота с този пеньоар - отвърна лелята, подръпвайки плюшения си ревер.

- За мен винаги ще бъдеш най-красивата.

- На леля момичето... - прегърна я Енграси.

Амая се огледа наоколо, както правеше винаги, когато се завърнеше вкъщи, със съзнанието, че този неин жест съдържа не само констатация, но и признание. Сякаш казваше: „Вече съм тук, върнах се“. Причината не й беше много ясна, но вече не се и питаше защо тук се чувства така, просто се наслаждаваше на усещането.

- А момченцето ми как е?

- Спи. Джеймс го нахрани преди половин час и душицата веднага заспа. Качи се да го сложи да легне, но май и той е заспал, от известно време не го чувам - каза лелята, сочейки бейбифона, чиито ярки шарки никак не подхождаха на дървената маса на Енграси.

Амая събу ботушите си в долния край на стълбите и тръгна нагоре, усещайки дървото под босите си нозе и сдържайки желанието да затича, както правеше като малка.

Джеймс бе оставил лампата върху ниската масичка да свети; на синкавата й светлина тя забеляза, че е разположил преносимата кошарка на Ибай близо до прозореца и е заспал с подпряна на ръба й ръка. Амая заобиколи леглото, за да се увери, че детето сладко спи в плътното си космонавтче. Изключи бейбифона, свали пуловера си, плъзна джинсите по краката си до пода и се пъхна в леглото. Залепи се за гърба на мъжа си и се усмихна злорадо, когато усети потръпването му при допира на студеното й тяло.

- Ледена си, скъпа - прошепна той в полусън.

- Ще ме стоплиш ли? - замърка тя и се притисна още по-силно към него.

- Колкото поискаш - отвърна той разбуден.

- Колкото можеш.

Джеймс се обърна и тя го целуна, изследвайки устните му, сякаш умираше от жажда.

Той се отдръпна изненадан.

- Сигурна ли си? - попита, сочейки люлката.

Откакто се бе родил Ибай, тя отказваше по-голяма близост, когато детето беше в същата стая.

- Сигурна съм - отвърна Амая и отново го целуна.

Любиха се много бавно, загледани невярващо един в друг, сякаш това бе нощта на тяхното запознанство и откритието им се струваше невероятно; усмихваха се със задоволството и облекчението на човек, осъзнал, че си е върнал нещо много скъпо, което дълго време е смятал за загубено. После се излегнаха мълчаливо, докато Джейм хвана ръката й и се обърна да я погледне.

- Радвам се, че се върна, напоследък нещата помежду ни не бяха съвсем наред.

Леко размърдване в кошарката накара Джеймс да се надигне и да погледне детето, което неспокойно се въртеше и започваше тревожно да хленчи, преди да заплаче.

- Гладен е - обяви той и я погледна.

- Върнах се навреме за кърменето, но леля ми каза, че си го нахранил с биберона -отвърна тя, опитвайки се думите й да не прозвучат като упрек.

- Беше малко неспокоен. Четох, че бебето трябвало да се храни, когато поиска, и не виждам нищо лошо в това да му давам по малко с биберона, когато е гладен, а тебе още те няма. Пък и той не изпи дори петнайсет милилитра.

- Е, не е редно и по цял ден да го тъпчем? Много е важно графикът да се спазва, нали чу педиатъра?

- Ако графикът не се спазва, не е по моя вина... - отвърна той.

- Намекваш, че аз съм виновна? Вече ти казах, прибрах се навреме.

- Амая, детето не е часовник, няма значение дали този път си дошла навреме. Ами предишният път? Или следващият? Можеш ли да ми гарантираш, че винаги ще си тук навреме?

Тя замълча. Вдигна Ибай и се настани в леглото, за да го накърми. Джеймс легна до нея, галейки с пръст тила на бебето, и затвори очи. Само две минути по-късно по ритмичното му дишане Амая установи, че спи. Понякога я изкарваше извън кожата й, помисли, докато се опитваше да се успокои - беше чела някъде, че нервното състояние на майката се предава на бебето и му причинява колики.

Когато детето се нахрани, тя го изправи на рамото си да се оригне, после отново го гушна, усещайки как крехкото му телце се отпуска и сънят го надвива. Наведе се над него, за да вдъхне прекрасния аромат, който излъчваше главичката му, и се усмихна. Преди да се роди Ибай, още преди да се появи в корема й, тя вече го обичаше, искаше го още когато тя самата беше малко момиченце, което си играеше на майка, на добра майка, и сега това й причиняваше болка, защото някъде дълбоко в душата си чувстваше, че всичката й любов не е достатъчна, че не се справя добре, че не е достойна да му бъде майка - може би това не беше в природата на семейството й. Може би заедно с гените се предаваше и друго, по-мрачно и по-жестоко наследство.