Долорес Редондо - Зовът на костите

- О, хемартроза; хемофилик съм и това е едно от страничните проявления - обясни той, като се отказа от бюрото в кабинета си и ги поведе към съседна заличка с неудобни кресла от изкуствена кожа.

Преди да седне, той им предложи кафе, което и двамата отказаха.

Ириарте се настани до него, а Амая ги изчака и седна срещу тях.

- Слушам ви - вдигна подканващо ръце енорийският свещеник.

- Отец Локин, вие заявихте - започна Ириарте, уж гледайки в бележките си, - че първата атака, когато са счупили кръщелния купел, е отпреди седемнайсет дни.

Свещеникът кимна утвърдително.

- Искам да се върнете две седмици или може би месец назад и да ми кажете дали не сте забелязали необичайни, непознати или подозрителни в някакво отношение хора... да се навъртат около църквата.

- Както знаете, в това село идват много туристи, любители на планината и естествено, повечето от тях минават през църквата, тъй като това е един великолепен храм - отговори отчето с неприкрита гордост.

- Да сте достроявали или ремонтирали наскоро сградата?

- Не, последно ремонтирахме корниза на лявото крило, но оттогава минаха две години.

- Имали ли сте пререкания или спорове с някой от енориашите?

- Не.

- А със съседите?

- Също не. Да не намеквате за лично отмъщение?

- Не можем да го изключим.

- Грешите - заяви свещеникът и погледна студено Амая, при все че тя си мълчеше.

- Кой ви помага в църковните задължения?

- Капеланът, две момчета, които се редуват през неделя: обикновено деца, които се готвят за първо причастие на следващата пролет, две-три вероучителки... - той докосна замислено слепоочието си, - Кармен, жената, която ви отвори, тя чисти и тук, и в църквата, грижи се и за цветята, от време на време й помага някоя от вероучителките.

- Някой от тези хора да е заел мястото на другиго, който преди е вършел дадена работа, а

после по някаква причина се е оттеглил?

- Боя се, че с изключение на капелана и двете момчета за първо причастие, всички останали са местни жителки на Арискун, които от години вършат тези неща. В интерес на истината - добави той за пръв път с усмивка - църквата е много задължена на жената въобще - и погледна помирително към Амая. - Ако не са жените, повечето енории нямаше да могат да осъществяват своите програми. Всъщност тук, в Арис...

Амая го прекъсна, изстрелвайки един въпрос във въздуха.

- Колко жители има Арискун?

- Не знам с точност, около шестстотин, шестстотин и двайсет горе-долу.

- Сигурно познавате всичките си енориаши.

- Така е, в такова малко село общуваме отблизо - усмихна се гордо той.

- В такъв случай бихте забелязали появата на нови енориаши, нали?

Усмивката замръзна на лицето му

- Да - отвърна изненадан, - точно така.

- Младежи? - запита Амая.

- Един. Тукашно момче, Бенят Салдуа. Познавам семейството му, бащата не стъпва в църквата, малко е грубоват като човек, но не го упреквам, всеки по свой начин понася болката. Виж, майката често идваше, почина преди шест месеца от рак, много тъжно.

- А от колко време идва младежът?

- От месец-два, но той е добро, примерно момче, не създава проблеми, нито се забърква с... нали ме разбирате, с други младежи, по-така... Преди не стъпваше в църквата, но след първото причастие често съм го виждал в библиотеката. Добър ученик е, веднъж ми каза, че искал да учи история...

- Обзалагам се, че винаги стои отзад, самотен и малко встрани от другите.

Лицето на отец Локин беше по-бледо от обичайното.

- Така е, но откъде знаете?

- И никога не се причестява - добави Амая.

Когато напуснаха дома на енорийския свещеник, вятърът се бе усилил, метеше улиците и шибаше фасадите, откъдето неколцина местни жители ги следяха през затворените капаци. Ириарте изчака да се качат на колата, за да попита.

- Какво толкова особено има в това, че момчето остава в задната част на църквата? Аз самият така правя. А за причестяването... може би не се чувства още готов или се срамува. Когато един християнин дълго не е стъпвал в църквата, може да изпитва стеснение, щом пристъпи прага й отново.

Амая внимателно го изслуша.

- Може и така да е, но също така е възможно да пресъздава исторически момент, времето, в което аготите нямали право да се доближават до олтара, не се причестявали или ако се причестявали, това ставало в друга част на олтара, отделно от останалите богомолци, и били длъжни да стоят най-отзад, зад решетка, отделяща ги от другите, символична преграда, която може би това момче мислено си представя.