Долорес Редондо - Зовът на костите

12 Митологично същество, зъл дух, змия с глава и гърди на красива жена, нощно привидение, което изпива кръвта на младежите. - Б. пр.

Излезе от ресторанта и продължи разходката по тротоара вдясно, но преди да стигне до погребалната агенция, спря. Боеше се да мине покрай нея с Ибай по същия начин, както логично би избягнала да влезе с него в чакалнята на болница или в дома на болен; смяташе, че като минава оттам, излага на опасност сина си и че макар ежедневно да й се налагаше да се сблъсква с най-ужасяващи форми на смъртта, дълбоко в себе си знаеше, че на всяка цена трябва да предпазва детето от всеки досег, дори най-лекия, с нея. Свали количката от тротоара и прекоси улицата, за да продължи успоредно на реката, но като стигна на нивото на погребалната агенция, не се сдържа и погледна таблото с некролози на наскоро починалите, което всеки ден поставяха до входа. Помнеше, че като дете вечно разпитваше леля си за това, когато спираха пред него.

- Защо винаги се спираш да гледаш?

- За да науча кой е умрял.

- А защо искаш да знаеш кой е умрял?

Сега, от отсрещния тротоар, не можеше да откъсне поглед от таблото, нечетливо от това разстояние. Телефонът звънна в джоба на палтото й и тя се стресна.

- Йонан.

- Добър ден, шефке, открих нещо. Тази сутрин попаднахме на няколко блога, които споменават аготите. В повечето няма нищо оригинално, повтарят едни и същи сведения, като съставени с „копи-пейст“. И макар че общият тон по темата е на възмущение от несправедливото отношение, на което са били подлагани, характерът им е чисто исторически, без никакъв намек за омраза или осъвременен фанатизъм... С изключение на един блог. Нарича се „Часът на псетата“ и разказва същите неправди, както и другите, но за разлика от тях пренася последствията до наши дни. Написан е под формата на дневник и главният герой е млад агот, който описва униженията, на които е бил жертва неговият народ, сякаш живее в XVII век. Някои подробности са наистина блестящи и тук идва хубавото: проследих 1Р адреса на автора, който се подписва с името Хуан Аготе, и стигнах до Арискун и до...

- Бенят Салдуа - каза Амая. - Знаех си.

- Любопитно е, защото днес не може да се твърди, че дадена фамилия е чисто аготска, като изключим може би самото име Аготе, но Салдуа е била една от най-често срещаните фамилии сред аготите преди няколко века. Искате ли да го доведем да поговорите с него?

- Не. Обади му се и му кажи да дойде в участъка утре сутринта в приличен час. Понеже е малолетен, кажи му да дойде с баща си.

Като затвори, погледна часовника на екрана на телефона си, изчисли, че Джеймс вече сигурно се е събудил, и го набра.

- Тъкмо се канех да ти звънна - вдигна той на мига. - Къде сте?

- Двамата с Ибай ходихме до „Санчотена“ да резервираме маса.

- Двамата с Ибай имате отличен вкус за ресторанти.

- Вече говорих с Рос да го гледа довечера и се питам дали ще искаш да вечеряш с мен.

Джеймс се засмя.

- С най-голяма радост, тъкмо ми се щеше да поговорим за едно нещо и мисля, че това ще е отлична възможност.

- Изгарям от любопитство - пошегува се тя.

- Е, ще трябва да почакаш до довечера.

Ибай се бе забавил със заспиването, неспокоен както обикновено при последните хранения за деня, когато храносмилането му явно беше най-затруднено. Излязоха от вкъщи вече по тъмно и отново валеше, но въпреки това предпочетоха да отидат пеш до ресторанта. Отвориха един чадър, Джеймс я прегърна през рамо, притисна я към себе си и я усети как

трепери под тънкото палто, което бе избрала.

- Не бих се учудил, ако не носиш нищо под това палто.

- Това вече сам ще трябва да провериш - отговори игриво тя.

Ресторант „Санчотена“ беше много уютен с боядисаните в малиново стени и изискания си и грижливо поддържан стил рустик, който започваше отвън, от прозорците, с боядисани като на къщичка от приказките капаци и сандъчета, преливащи от цветя през всички сезони на годината. Дадоха им маса, от която се виждаше част от кухнята, откъдето долитаха приглушено суетене и ароматът, присъщ за хубавата храна.

Под палтото Амая бе облякла черната рокля, която не бе слагала отпреди раждането на Ибай. Знаеше, че й отива и че Джеймс много я харесва, и се почувства добре, когато отново я облече. Как ли би я погледнал съдия Маркина в тази дреха? Пропъди мисълта, упреквайки се, че въобще си я е позволила.

Като я видя, Джеймс се усмихна.

- Прекрасна си, Амая.

Тя седна, когато забеляза, че е привлякла не само Джеймсовото внимание. Сервитьорката записа поръчката им. Топли аспержи със спаначен крем за двамата и мерлуза със сос от скариди за Джеймс, който тук винаги поръчваше това блюдо, докато тя реши да вземе морски дявол на плоча с миди. Джеймс вдигна чашата си с вино и недоволно погледна към нейната, пълна с вода.