Долорес Редондо - Зовът на костите

- Ако съм будна, няма да ме пипне, ще извикам и ще събудя другите и няма да може да...

- Амая...

Тя отвърна поглед от огъня, погледна леля си и се усмихна.

- Тази къща винаги е била убежище за всички, за Рос също, нали? Още не се е върнала в нейната къща след случилото се с Фреди.

- Не, често се отбива там, но винаги се връща да спи тук.

Чу се лекото тракване на вратата и Рос влезе, сваляйки цветната си вълнена шапка.

- Кайшо - поздрави. - Какъв студ! Добре сте си вие тук - каза тя и свали от себе си няколко ката дрехи.

Амая се загледа в сестра си. Познаваше я достатъчно, за да не забележи колко много е отслабнала и че усмивката, озаряваща лицето й, не сияе. Горката Рос, тревогата и прикритата тъга се бяха превърнали в постоянен спътник в живота й, вече не помнеше кога за последно я бе видяла истински щастлива независимо от успеха в ръководенето на пекарната. Болката от последните месеци, раздялата с Фреди, смъртта на Виктор... И най-вече характерът й - тя беше от хората, които са орисани да страдат и те карат да мислиш, че винаги са готови да минат напряко, ако стане нанагорно.

- Сядай тук, тъкмо отивах да правя кафе - отстъпи й мястото си Амая, като я хвана за ръката и се загледа в белите петна по ноктите й. - Да не би да си боядисвала?

- Само някои дребни неща в работилницата.

Амая я прегърна и още по-осезателно усети колко е отслабнала.

- Седни до огъня, премръзнала си - побутна я тя.

- Ей сега, първо искам да хвърля един поглед на малкия принц.

- Да не го събудиш - прошепна Амая, приближавайки се.

Рос я погледна тъжно.

- Но как е възможно? Това дете не прави нищо друго, освен да спи. Кога ще е будно, та леля му да го погушка?

- Постарай се да наминеш към къщи между единайсет вечерта и пет сутринта и ще видиш, че не само будува, ами и природата го е надарила с такива яки дробове и толкова силен плач, че от ушите ти кръв ще закапе. Тогава ела и го гушкай колкото си щеш.

- Току-виж съм дошла, да не мислиш, че ще ме уплашиш.

- Ще дойдеш веднъж и на следващата нощ ще ме оставиш сама да се оправям.

- Ей че си недоверчива - каза Рос с престорено възмущение. - Ако живеехте тук, щеше да видиш.

- Иди си купи тапи за уши; още тази нощ застъпваш на дежурство, днес ще спим тук.

- Лоша работа - каза Рос отегчено. - Тъкмо си бях уредила среща.

Двете се разсмяха.

Зимата на 1979

Протегна ръка, търсейки топлото присъствие на жена си в леглото, но вместо нея завари само празното пространство, загубило вече всякакъв остатък от човешка топлина.

Разтревожен, той седна, спусна крака от леглото и се ослуша внимателно, опитвайки се да открие дирята на жена си в къщата.

Обиколи стаите бос. Влезе в спалнята, където двете момичета спяха едно до друго, в кухнята, в банята, надникна дори на балкона, за да провери да не би да й се е завило свят при ставането и да се е свлякла на земята, без да може да извика за помощ Почти му се искаше да е така - жена му да го вика от някой ъгъл на къщата, нуждаейки се от него. Би го предпочел пред увереността, че я няма, че само го чака да заспи, за да се измъкне тихомълком от къщи и да отиде... Не знаеше къде, нито с кого, знаеше само, че ще се върне преди съмване и че студът, който донасяше пропит в тялото й, щеше още дълго да се усеща в леглото и щеше да се настани помежду им, очертавайки невидима и непреодолима граница, докато тя заспиваше дълбоко, а той се преструваше, че спи. Върна се в спалнята, погали мекия плат на възглавницата и несъзнателно се наведе, за да вдъхне аромата, който косите на съпругата му бяха оставили в постелята. Мъчителен стон се изтръгна от гърдите му, докато за пореден път се питаше какво става с тях. „Росарио - прошепна той, - Росарио.“ Неговата горделива съпруга, госпожицата от Сан Себастиан, дошла в Елисондо на ваканция, в която той се бе влюбил от пръв поглед; жената, която му бе родила две дъщери и сега носеше в утробата си третото им дете; която ежедневно му бе помагала в работата и се бе трудила рамо до рамо с него, изцяло отдадена на пекарната, несъмнено по-надарена с търговски нюх от него; която го бе поощрила да разработи производството до неподозирани мащаби. Елегантната дама, която никога не излизаше ненагласена на улицата, примерна съпруга и любяща майка на Флора и Росаура, толкова възпитана и изискана, че в сравнение с нея другите жени приличаха на перачки. Странеше от съседите, в работилницата се държеше очарователно, но избягваше да се сближава с останалите майки и нямаше други приятели освен него и допреди няколко месеца Елена, но сега и с нея бе скъсала. Бяха престанали да си говорят и един ден, когато я бе срещнал на улицата и я бе попитал защо, Елена му бе отвърнала: „Тя вече не ми е приятелка, загубих я“. Затова бяха още по-странни нощните излизания, дългите разходки, на които настояваше да ходи сама, отсъствията по всяко време, мълчанията. Къде ходеше? Отначало я питаше, но получаваше уклончиви отговори: „Никъде, да походя, да помисля“. Полу на шега й бе казал: „Защо не мислиш тук, заедно с мен? Или ми позволи поне да те придружа“.