Долорес Редондо - Зовът на костите

- „Не бива да вярваш, че съществуват, не бива да казваш, че не съществуват“ - изрецитира Енграси старото заклинание срещу вещици, така разпространено само допреди век.

- ...А аз най-малко от всекиго - прошепна Амая, докато в съзнанието й се връщаше споменът за кехлибарените очи, за острото и кратко изсвирване, което я бе превело през гората посред нощ, докато се колебаеше между усещането за нереалност на сънищата и убеждението, че преживява нещо реално.

Мълча, докато леля й не заговори.

- Кога се връщаш на работа?

- Другия понеделник.

- Какво мислиш по въпроса?

- Лельо, ти знаеш, че харесвам работата си, но трябва да призная, че никога не ми е било толкова трудно да се върна, нито след отпуските, нито след медения месец, никога. Сега обаче всичко е различно, сега го има Ибай - каза тя с поглед към люлката, - чувствам, че е рано да се отделям от него.

Енграси поклати глава с усмивка.

- Нали знаеш, че едно време жените от Бастан 9не можели да излизат от вкъщи цял месец след раждането. Такъв бил срокът, който църквата определяла като гаранция, че бебето ще оживее и ще бъде здраво. В края на месеца вече можели да го кръщават, едва тогава на майката се разрешавало да излезе от вкъщи, за да го занесе до църквата. Но има ли закон, веднага се намира и начин как да бъде заобиколен. Жените от Бастан винаги са правели това, което трябва да направят. На повечето от тях им се налагало да работят, имали друга челяд, добитък, крави за доене, работа на нивите, така че цял месец бил много време. Затова, когато трябвало да излязат от вкъщи, пращали мъжете си да им донесат една керемида от покрива, слагали я на главата си и здраво я закрепвали със забрадката, та да не падне. Хем излизали, хем си оставали под своя покрив, а ти знаеш, че в Бастан къщата се простира дотам, докъдето се простира покривът й, така вършели домашните си задължения, без да нарушават традицията.

9 Живописна долина в Пиренеите, най-голямата община в провинция Навара, на около 60 км от град Памплона; през нея тече едноименната река Бастан, която испанците наричат Бидасоа. Привлекателен център за селски туризъм, прочут с пещерите и горските си пейзажи, със старинни имения и древни легенди. - Б. пр.

Амая се усмихна.

- Не си се представям с керемида върху главата, но с радост бих си я нахлупила, ако това ми позволи да нося дома си със себе си.

- Разкажи ми как реагира свекърва ти, когато разбра за Ибай.

- Можеш да си я представиш. Първо охули лекарите и методите им за диагностика преди раждането, заяви, че такива неща в Щатите не се случвали. Към детето се отнесе добре, макар че явно беше леко разочарована, сигурно защото нямаше да може да го отрупа с панделки и плетени финтифлюшки. Манията й за покупки секна, смени розовата спалня с бяла, а дрешките размени за ваучери, които аз ще ползвам, когато ми потрябват, но да ти кажа право, имам достатъчно неща, за да обличам Ибай, докато навърши четири години.

- Каква жена! - разсмя се лелята.

- Затова пък свекър ми беше във възторг от малкия, по цял ден го дундуркаше, непрекъснато го целуваше и снимаше. Откри му дори влог за университета! На свекърва ми й доскуча, щом престана да ходи на пазар, и заговори за връщане вкъщи, понеже имала не знам си какви ангажименти - председателка е на два елитни женски клуба, липсваха й партиите голф, така че взе да настоява да побързаме с кръщенето. Джеймс се възпротиви, защото винаги е искал да кръстим детето в параклиса на Сан Фермин, а знаеш колко дълъг е списъкът на чакащите там, дават ти дата най-рано след година. Кларис обаче отиде в параклиса, поговори с капелана и след щедро дарение успя да уреди час за следващата седмица - заключи Амая през смях.

- Парите всяка врата отварят - изрецитира Енграси.

- Жалко, че няма да дойдеш, лельо.

Енграси цъкна с език.

- Нали знаеш, Амая...

- Да, знам, не излизаш от долината...

- Тук ми е добре - каза Енграси и думите й прозвучаха като догма.

- На всички ни е добре тук - каза Амая замислено. - Като бях малка, си отдъхвах само тук, в тази къща - заяви тя неочаквано. Гледаше като хипнотизирана огъня и гласът й прозвуча тихо и високо, по детски. - У дома почти не мигвах, не смеех да затворя клепачи, защото се налагаше да будувам, а когато вече не издържах и очите ми сами се затваряха, сънят ми не беше дълбок, нито възстановителен, беше като съня на осъдените на смърт, които чакат всеки миг лицето на палача да се надвеси над тях, защото е ударил часът им.

- Амая... - повика я тихичко лелята.