Долорес Редондо - Зовът на костите

Тя го бе изгледала особено, яростно, след което със смайваща студенина му бе отвърнала: „Това е абсолютно невъзможно“.

Хуан се имаше за обикновен човек, знаеше, че е извадил късмет със съпруга като Росарио и че не е специалист по женска психология, затова, угнетен от колебания и от чувството за предателство, реши да се посъветва с лекаря. В края на краищата той бе вторият човек в Елисондо, който най-добре познаваше Росарио - беше се грижил за нея по време на предишните бременности, бе й помагал да роди. И това май беше всичко: Росарио беше силна жена и рядко се оплакваше.

- Излиза нощем, лъже те, че отива в пекарната, не ти казва почти нищо и настоява да бъде сама. Описваш една депресия. За жалост, тази долина държи много висок процент по подобни тъжни състояния. Тя е от крайбрежието, морски човек, а тук, дори да вали, светлината е различна, това мрачно място в крайна сметка си казва думата, тази година е много дъждовна и самоубийствата достигат невероятни равнища. Мисля, че се касае за лека депресия. Това, че не е проявявала такива симптоми при предишните бременности, не значи, че не може да ги появи сега. Росарио е много взискателна, но изисква много и от себе си. Със сигурност е най-добрата майка и съпруга, която познавам, работи вкъщи, в пекарната, винаги е с безупречен външен вид, но вече не е толкова млада и тази бременност й е дотежала малко повече. При подобен тип прекалено стриктни жени майчинството се явява като нов товар, увеличаване на задълженията, които сами си поставят, затова, макар и желана, бременността води до противоречие между вътрешната потребност да бъде безупречна във всичко и съмнението, че може би не успява да бъде. Ако съм прав, след раждането ще стане още по-лошо. Ще трябва да си много търпелив, да я обграждаш с любов и много да й помагаш. Поразтовари я от по-големите момичета, вземи някой в пекарната или потърси жена за вкъщи.

Росарио дори бе отказала да говори по темата.

- Само това остава, някоя селска клюкарка да ми шета из къщата и после да ходи да разправя наляво-надясно какво имам и какво нямам. Не знам как можа да ти хрумне. Не се ли грижа достатъчно за къщата или за децата? Не ходя ли всяка сутрин в пекарната?

Беше се почувствал победен и едва намери сили да й възрази.

- Не, Росарио, не казвам това, просто си помислих, че може би ти е тежко заради бременността и малко помощ няма да ти е излишна.

- И сама се оправям, не ми трябва никаква помощ, а ти по-добре не ми се меси в домакинството, ако не искаш да си събера багажа и да се върна в Сан Себастиан. Да не си продумал повече по въпроса, дори намекът за това ме обижда.

Гневът й бе траял няколко дни, през които почти не му продумваше, докато постепенно нещата не се уталожиха; тя излизаше почти всяка нощ, а той чакаше буден, докато я чуеше да се прибира студена и мълчалива, и се заричаше, че на следващия ден ще й потърси сметка, макар да знаеше, че в края на краищата пак ще го отложи за по-следващия, за да не се скарат.

Вътрешно се чувстваше като страхливец. Уплашен като дете пред игуменка. А съзнанието, че се бои от реакцията й повече от всичко на света, го караше да се чувства още по-зле. Въздъхваше облекчено, щом чуеше превъртането на ключа в бравата, и отново отлагаше разговора, който никога нямаше да се проведе.

Оскверняването на църква не беше от рода събития, заради които да става призори и да шофира петдесет километра на север, но настойчивият глас на инспектор Ириарте не й бе оставил избор.

- Инспектор Саласар, съжалявам, че ви будя, но мисля, че трябва да видите какво имаме тук.

- Труп?

- Не точно. Една църква е била осквернена, но... не, не, по-добре елате и вижте сама.

- В Елисондо?

- Не, на пет километра оттам, в Арискун.

Тя затвори телефона и погледна часовника. Четири и една минута. Изчака със затаен дъх и след няколко секунди усети лекото раздвижване, едва доловимия допир, кратичката и вече толкова любима въздишка, с която синът й се събуждаше точно навреме за поредното кърмене. Запали лампата на нощното шкафче, покрита отчасти с кърпа за смекчаване на светлината, и се наведе над люлката, за да поеме лекия и топъл товар, вдишвайки нежното ухание, което излъчваше главичката на детето. Сложи го до гърдата си и подскочи, когато бебето яко я засмука. Усмихна се на Джеймс, който се бе изправил на лакът и я гледаше.

- Нова задача? - попита той.

- Да, трябва да изляза, но ще се върна още преди следващото кърмене.