Долорес Редондо - Зовът на костите

- Та ти си полицай, за бога! Вземи се в ръце, направи това, което трябва да направиш, и престани да хленчиш като малко момиченце, че ми призлява от тебе.

Неочаквано Монтес я сграбчи за ревера на палтото и вдигна свитата си на юмрук ръка. Амая се уплаши - беше сигурна, че ще я удари, но въпреки това не спря:

- Ще ме удариш ли, Монтес? Ще ти се да ми затвориш устата, за да не чуваш истината, нали?

Той я гледаше в очите и Амая видя напиращата ярост в тях, но Монтес изведнъж се усмихна, пусна ревера й и разтвори вдигнатия си юмрук.

- Не, няма да ви ударя, разбира се - усмихна се той злобно и престорено. - Знам какво целите. Господ ми е свидетел, че с радост бих ви размазал физиономията, но няма да го направя, няма, инспекторке, понеже носите значка и пистолет. Все едно сам да си изкопая гроба. Няма да ви играя по свирката.

Амая го погледна, клатейки невярващо глава.

- Монтес, ти си по-зле, отколкото очаквах. Това ли си мислиш за мен? Не си се отказал от теорията си, че целият свят заговорничи против теб...

Тя свали ципа на палтото, извади значката и пистолета си, подмина Монтес и влезе в тясната уличка между две къщи, към която не гледаха никакви прозорци и където се въргаляха разни вехтории: голяма бъчва, табла от старо легло, която всеки антиквар с радост би отнесъл, старовремско рало. Сложи значката и пистолета си върху бъчвата и застана там, вперила очи в Монтес.

Той се приближи усмихнат, но този път усмивката му беше истинска; когато стигна обаче до началото на уличката, спря.

- Без отмъщения и без последствия, нали? - запита.

- Давам ти думата си, а ти знаеш, че моята поне на две не става.

Въпреки това той се поколеба.

Но Амая не се колебаеше, вече не, до гуша й бе дошло от тоя нещастник. Една част от нея, която тя самата не познаваше, искаше да го срита, да му даде хубав урок. Тази мисъл я развесели и при все че Монтес беше поне с четиресет кила по-тежък, в този момент й беше все едно. Щеше да отнесе някой и друг шамар със сигурност, но и той щеше да си го получи. Тя го погледна и видя нерешителността в очите му. Почти се почувства разочарована.

- Хайде, ревльо, идвай или сега ще дадеш заден? Нали уж искаше да ми размажеш физиономията? Хайде, сега ти е паднало, друга възможност няма да ти се удаде.

Постигна своето. Монтес се втурна в уличката като побеснял бик; дори по-късно, когато си го спомняше, го виждаше като бик. Главата - леко приведена напред, юмруците - свити, очите - премрежени, горящ от желание да наложи силата си. Тя го изчака до последната секунда и неочаквано се отдръпна, като същевременно му нанесе страничен удар, който попадна в хълбока му и го запрати към стената, където се блъсна с другото рамо.

- Скапана курва - изрева той.

Тя се ухили; момичетата от полицейската академия си имаха една стара закачка: „Ако някой идиот те нарече „курва“, то е, защото не е успял да те прекара“.

Рамото със сигурност здравата го болеше, но Монтес се изправи като бик, какъвто си беше, и изръмжа:

- Много ми се ще да знам какво щеше да си помисли онова твое приятелче, педалчето, ако те беше чуло как обиждаш в женски род.

Тя на свой ред се усмихна с физиономия: „О, не си познал, драги“.

- Младши инспектор Ечайде е с хиляда обиколки пред тебе като полицай, освен това е посмел, по-честен и повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш. Сладурче.

Той отново й налетя, но този път не затвори очи; разстоянието помежду им беше по-малко, отколкото при първата атака, което не беше в полза на Амая. Юмрукът на Монтес я застигна като мълния и само леко я докосна по бузата, но това бе достатъчно, за да отметне главата й към зида и да си удари черепа. За миг всичко потъна в мрак, но острата болка в скулата я върна в действителността. Монтес почти се беше надвесил над нея и тя се възползва от това, за да го блъсне с всички сили в корема - оказа се по-мек, отколкото бе очаквала. Вдигна коляното си, което като в съвършена хореография пресрещна устата на Монтес в момента, в който той се прегъваше надве, притиснал стомаха си с ръце. Сухите му устни се разцепиха и се оцветиха в червено, докато я поглеждаше смаян за пореден път. Амая го бутна, едва докосвайки рамото му, но той се залепи за стената. Останаха така няколко секунди, запъхтени и вперили очи един в друг, после Монтес подгъна колене, свлече се по стената и седна на земята. Тя го последва.

Чуха приближаващи се гласове. Момчетата, които излизаха от „Тринкете“ със спортни сакове в ръце, вървяха по улицата и коментираха играта. Когато подминаха уличката, Амая извади пакет хартиени кърпички и го подхвърли на Монтес. Той използва няколко, за да попие кръвта по разцепената си устна, и каза: