Долорес Редондо - Зовът на костите

„Изборът на жертвата никога не е случаен.“

Не, не вярваше, че момиченцето, което сънуваше, е пораснало и е станало жена, че живее другаде, с друго семейство, под друго име; и независимо от празния ковчег и фалшивия смъртен акт не вярваше, че майка й е дала детето за осиновяване. Изглежда, никой не знаеше, че заедно с нея на бял свят се е появило и друго дете, а след като бе успяла да крие това до раждането, лесно можеше да го даде за осиновяване, без да симулира смъртта му - в крайна сметка е имала друго бебе, което да покаже на хората. Никой, с изключение на баща й, не би си затворил очите за наличието на две еднакви люлки. Явно са чакали две дечица, които са се родили вкъщи, актът за раждане го потвърждаваше. В такъв случай, ако е ставало дума за естествена смърт и след като е разполагала със свидетелство, подписано от лекар, за какво й е бил целият този театър? За да организира бъркотията с фалшивите медицински и мнимото погребение, трябва да е имало труп, истински труп, който се е налагало да скрие, труп без ръка, който не фигурираше в нито един болничен регистър от онова време и който, поне що се отнася до костите, не е бил с малформации, оправдаващи ампутацията. А след като детето не е било оперирано, значи ръката е била отрязана след смъртта му или пък костта е била измъкната от нечий гроб като тези на многобройните майру, охраняващи Хуанитаенеа. Изведнъж споменът за нещо сънувано се избистри като действителен образ.

Някакво момиченце, което беше самата тя, стоеше свито в ъгъла, протягаше към нея не ръка, а чуканче и шепнеше. Амая тичаше надолу по стълбите, притиснала нещо към гърдите си, а пет-шест покрити с кал дечица протягаха отрязаните си ръчички към нея. Какво й говореха? Не можеше да си спомни, но увереността, че е нещо важно, я накара да се напрегне и да притвори очи, опитвайки се да улови спомена за стария сън. Но колкото повече се мъчеше да го задържи, толкова повече той се разнищваше на парцали като мъгла и остра болка в главата започваше да я удря като с чук по слепоочията. Без да отделя поглед от коритото с брашно, което сякаш я хипнотизираше, Амая потърси опипом палтото си и измъкна мобилния телефон. Втренчена в бялата брашнена маса, тя се разкъсваше от колебания дали да позвъни, или не; накрая затвори очи и прошепна:

- Майната му

Погледна часовника: 00.03, шест следобед в Луизиана. Неудобен час, като всеки друг. Избра номера и натисна клавиша. Отначало нищо не последва; слушалката немееше, както преди да набере, и то толкова дълго, че след няколко секунди свали апарата от ухото си, за да погледне екрана. Надписът беше недвусмислен: „Специален агент Дюпри, повикване“. Отново вдигна джиесема и внимателно се заслуша в линията, от която все така не идваше никакъв сигнал, докато накрая чу изщракване, наподобяващо пречупване на суха клонка.

- Агент Дюпри? - попита неуверено тя.

- В Бастан вече стъмни ли се, инспектор Саласар?

- Алойзиъс... - прошепна Амая.

- Отговорете ми, вече тъмно ли е?

- Да.

- Винаги ми се обаждате нощем.

Тя замълча: забележката й се стори колкото странна, толкова и възможна. Любопитно е усещането да знаеш, че говориш с някого, когото познаваш и за когото си сигурна, че хем знаеш, хем не знаеш кой е.

- С какво мога да ви бъда полезен, Саласар?

- Алойзиъс... - промълви тя с тона на човек, който се мъчи да се убеди, да установи връзка с мъглявата действителност, - искам да разбера нещо - прошепна, - търся решението, но само се обърквам още повече. Следвам процедурата, върнах се към началото, но отговорът ми убягва.

Тишината по линията се нарушаваше само от някакъв постоянен ромон като от течаща вода. Амая стисна устни, опитвайки се да не мисли, опитвайки се да избегне мисловния образ, който й внушаваше звукът.

- Алойзиъс, научих, че съм имала сестра близначка, с която сме се родили заедно.

На другия край на линията агент Дюпри като че ли си пое дъх, но звукът й напомни за шум от задръстен канал.

- Някои следи сочат, че е възможно да е жива...

От другата страна на линията се разнесе влажна гърлена кашлица.

- О, Алойзиъс - възкликна Амая и запуши уста, за да озапти въпроса, изникнал на устните й: „Добре ли си?“.

Хриптенето отсреща секна и остана само противната тишина, сигнал за прекъсната линия или за точно обратното.

Тя зачака.

- Не задавате правилния въпрос - каза Дюпри отново с обичайния си ясен глас.

Амая почти се усмихна, като разпозна своя приятел.

- Не е толкова лесно - възрази.