Долорес Редондо - Зовът на костите

- Не, още не беше постъпила, но беше достатъчно зле, за да участва в подобно нещо. И все пак тя го познава.

- Няма съмнение - съгласи се Йонан, - макар че не е изключено да не знае дори кой е, нито какво върши.

Амая се замисли.

- Имаме добър коз със съпруга на Нурия, мъжът с отрязаните пръсти.

- Да, но той е бил зад решетките, когато са убили Йоана - възрази тя.

- Все пак хлапакът от Арискун идентифицира осквернителя.

- По дяволите, главата ми ще се пръсне - обяви изведнъж Амая. - Трябва да обмисля всичко това на спокойствие. Трябва...

Беше се стъмнило напълно, когато пристигнаха в Елисондо.

- Остави ме тук - каза Амая, като завиха по улица „Сантяго“, - малко чист въздух ще ми дойде добре.

Йонан отби колата и спря.

Амая слезе от автомобила и се позабави малко до отворената врата, докато си слагаше ръкавиците и вдигаше ципа на якето си. Следобедният дъжд бе оставил влажна диря по земята, но сега на ясното небе тук-там блещукаха звезди. След като светлините от колата на Йонан изчезнаха, улица „Сантяго“ остана тиха и пуста. Амая вървеше бавно, мислейки за силата на тишината, която властваше над бастанската нощ, тишина, възможна само тук, едновременно приятна и оглушителна със своето послание за самота и пустош. Това събуди у нея тъга по Памплона и улица „Меркадерес“, където живееха - улица, изпълнена с народ и оживление, която рядко стихваше, улица, която никого не подлъгваше.

Тишината в Елисондо провъзгласяваше несъществуващо спокойствие, покой, който кипеше под повърхността си, сякаш през него минаваше подводна река от гореща лава и заедно с река Бастан изпълваше местните жители със земна бликаща енергия, дошла от самата преизподня.

Дочу музика и се обърна да погледне. Две двойки редовни клиенти на „Сайоа“ влизаха в бара. Щом вратата се затвори, улицата отново потъна в своето състояние. Беше студено, но липсата на вятър правеше нощта почти приятна. Слезе към „Муниартеа“, давайки възможност на оглушителния тътен от язовира да наруши покоя, свали ръкавицата си и опря ръка върху ледения камък, където бе издълбано името на моста.

- Муниартеа.

Прочете го, както бе правила милион пъти като дете. Гласът й, едва доловим шепот, потъна в непрекъснатия шум от водата и от полъха на лекия бриз, който тук вече препускаше по реката. Изведнъж я обзе тъга по летните нощи, когато осветлението на язовира му придаваше почти идиличния вид на пощенска картичка, предназначена за туристите. Но през зимните нощи мракът ставаше пълновластен господар в Бастан и жителите на долината едва дръзваха да отнемат част от пространството му в ограничените рамки на домовете си. Амая отстъпи крачка назад, загледана в черната вода, която течеше под краката й, устремена към бурното море, очакващо я много километри по-надолу. Нахлузи отново ръкавицата си и докато навлизаше в ,Чокото“, дебелите стени на къщите заглушиха бумтенето на язовира, което долиташе като спомен откъм овощните градини на госпожа Нати.

Оранжевата светлина на уличните фенери едва смогваше да освети ъглите, където бяха поставени, и се разливаше на малки, едва докосващи се кръгове; това придаваше на ,Чокото“ вида, който вероятно е имал през Средновековието, когато тези къщи с външни греди бяха оформили един от първите квартали на Елисондо. Тя подмина дървените капаци, които нощем закриваха витрините на „Сладкарска работилница Саласар“, и зави наляво. Паркингът беше празен и тъмен и Амая съжали, че не носи фенер, за да се полюбува на чистата фасада, която въпреки оскъдната светлина белееше без драсканици. За друго не й беше нужен, защото както толкова пъти през детството щеше да намери ключалката и със затворени очи. Свали ръкавиците и стисна яростно ключа в джоба на палтото си, все още завързан с панделката, която баща й бе сложил, за да може да го носи на врата си. Опипа с пръст за процепа на бравата и вкара ключа, който се завъртя вътре с лекота. Бутна вратата и преди да я затвори зад гърба си, щракна електрическия ключ отдясно. В пекарната ухаеше на сироп - свеж и сладък аромат, който й напомняше за добрите дни. Обичаше тази миризма, която смекчаваше суровия растителен дъх на брашното. Затвори за секунда очи, докато заличаваше извиканите от мощната обонятелна памет образи, напиращи като епизоди от кошмар. Върна се при таблото с електрическите ключове и запали всички лампи. Яркото осветление успя да отблъсне призраците от миналото и те побягнаха към тъмните ъгли, където светлината не достигаше с такава сила. Последната следобедна фурна бе затоплила работилницата и температурата все още беше много приятна. Амая свали палтото си, сгъна го и го постави внимателно върху стоманената маса, подпря се на нея, повдигна се на ръце и седна отгоре.