Знаеше, че хаосът се бе развихрил тук, че в онази нощ, когато майка й я бе причакала в пекарната, беше я ударила, за да я погребе после в коритото за брашно, смятайки я за мъртва, адът се бе разтворил под краката й, но това далеч не беше началото. Тя погледна настръхнала пълното с брашно корито, покрито с прозрачен плексиглас, през който се виждаше меката му и бяла като тапицерия на ковчег вътрешност, и с усилие пропъди тази мисъл. Огледа се за стъклениците с есенции, сега строени върху метален рафт. Бе отишла там, за да вземе парите си, подарък от баща й за рождения ден, които трябваше да скрие, за да не научи ама... Само че тя всичко научаваше. Предусещаше присъствието на Амая дори ако не беше в същата стая, и тогава хвърляше към нея невидимо въже, с което я държеше здраво завързана, но и не покорна. Въже като онова, което бе хвърлила в болницата, прозирна тъкан, която само двете виждаха, подобна на нишката между паяка и неговата жертва. Откакто се помнеше, чувстваше това присъствие като невидим сегмент помежду им, корав сегмент, който пречеше на майка й да я докосва, да я милва или да се грижи за нея. По тази причина баща й или сестрите й й помагаха да се облича и да се реши; по тази причина баща й я водеше на лекар или й мереше температурата, когато заболееше; по тази причина Росарио никога не я докосна, нито протегна ръка към нея. Невидим сегмент, който ги държеше хем разделени, хем свързани, като два полюса в краищата на един и същ кабел, сегмент на съвършено и непреодолимо разстояние, което майка й пресичаше понякога нощем, докато другите спяха, и се надвесваше над леглото й, за да й напомня... какво? Амая се замисли, докато очите й отново се спряха върху коритото с брашно... За да й напомня, че над главата й тегне смъртна присъда, че тя ще продължи да й го напомня, както на осъдените се напомня не само че ще умрат, а и че всеки нов ден е един по-малко от обратното броене към смъртта. „Спи, малка мръснице. Днес ама няма да те изяде.“ „Но ще дойде време да го направи - казваше друг глас без стопанин, - ще дойде време.“ Амая си го знаеше. Затова не спеше, затова будуваше, докато не се убедеше, че палачът й е заспал, затова се промъкваше с молби и обещания за вярна служба в леглата на сестрите си, а онази нощ бе просто нощта, в която присъдата й трябваше най-сетне да се изпълни.
„Но кога започна, госпожо инспектор?“ Тя отново чуваше гласа на Дюпри. „Натиснете „ресет“, госпожо инспектор.“
„Да, това е било присъдата, трябвало е да има наказание. Кога ме е осъдила? И защо?“
Амая знаеше, че винаги е било така, а сега започваше да мисли, че може би е била осъдена още в мига, в който се бе появила на бял свят заедно с онова другото момиченце, с което си приличаха като две капки вода и което плачеше в сънищата й, откакто се помнеше. Йонан грешеше. Тя разбираше неговата увереност, неговата надежда и оптимизъм, това, че отказваше да приеме грозното и да помисли най-лошото. Нямаше да проблесне светлина в този случай, нямаше да открият в регистрите на протези жена на нейната възраст; имаше неща, които Ириарте и Йонан не знаеха, но започваха да предусещат. Те не знаеха, че заплахата на Росарио се засилваше с приближаването на рождения й ден. Амая помнеше как всяка година обичайното хладно отношение на майка й ставаше все по-враждебно с наближаването на тази дата. Тя чувстваше на гърба си погледите, които пресмятаха издръжливостта на жертвата и разстоянието помежду им, погледи, от които, дори да не виждаше майка си, космите на тила й настръхваха, предупреждавайки я за постоянната заплаха, заради която през следващите дни щеше да будува по цели нощи. Спомняше си как неумолимата присъда, надвисанала над главата й, набираше сила и се превръщаше в нещо тъмно и осезаемо, което стягаше обръча си около нея, задушавайки я със своята неизбежност. След това, когато датата отминеше, връзката помежду им отново се връщаше към странната форма на взаимно избягване и дебнене, към напрегнатото спокойствие, което най-много се доближаваше до нормалното състояние през детството й. Онази дата. Рожденият ден, който трябваше да бъде празник, какъвто беше за всяко дете, какъвто беше за сестрите й, за нея бе най-напрегнатият период през годината, дата, отбелязана във вътрешния й календар като злокобна. Можеше да се теоретизира за това колко много е страдала майка й при смъртта на другото момиченце, каква травма е било, ужасен спомен, който при всеки рожден ден на Амая отново оживяваше. Но тя знаеше, че не е така, че това, което виждаше у Росарио, не беше майчина болка или скръб, а отложеното решение да изпълни един замисъл, който около датата на раждането на двете еднакви момиченца достигаше критичната си точка. „Всяко майру е част от някое мъртво дете“, такава е природата му.
Читать дальше