Долорес Редондо - Зовът на костите

Култура на болката - да приемеш, че ще боли, да знаеш, че ръката ще се подуе така, че пръстите ще заприличат на наденички, че болката, това страшно парене, сякаш си пъхнал дланта си в жарава, ще пропълзи като отрова по цялата ти ръка до рамото, че при следващия удар кожата ти ще се нацепи и ще прокърви, макар и леко. А понякога ударът по топката е толкова мощен, че се скъсва вена; от нея бликва кръв, но не може да изтече навън и образува корава и адски болезнена бучка, която не изчезва дори да я пробиеш, и се налага операция, защото е прекалено опасна.

Култура на болката - да знаеш, че ще боли, и въпреки това... Амая се замисли за Дюпри и за думите на Джонсън: „Мълчанието тук е присъда“.

- Тук също - прошепна тя.

Забеляза синкавите кълбета дим от цигарата му още преди да го види, и го позна по фирмените обувки още преди да е пристъпи крачка напред и да излезе на светло, защото, докато я бе чакал, подпрян на стената, бе крил лицето си.

- Здравейте, Саласар - каза Монтес.

Беше леко на градус. Не беше пиян, но блясъкът в очите и начинът, по който устоя на погледа й, потвърдиха заключението.

- Какво правите тук? - попита тя вместо отговор.

- Чакам ви.

- На пътеката пред дома ми? - каза тя и се огледа, за да подчертае нелепостта на постъпката му.

- Не ми оставихте друг изход, от няколко дни ме избягвате.

- От няколко дни чакам да спазите процедурата и да поискате среща в кабинета ми.

Той леко изви лицето си настрана и изкриви уста.

- Мама му стара, Амая, мислех, че сме приятели.

Тя го погледна удивено, почти с усмивка.

- Не мога да повярвам - каза и продължи да върви към къщата на леля си.

Монтес хвърли цигарата на земята и я последва, докато се изравни с нея.

- Знам, че онова, което направих, не беше хубаво, но пък вие разберете, че преживявах много труден момент в живота си, сигурно затова съм реагирал неадекватно.

- Това не ме интересува.

Той я изпревари, застана пред нея и я принуди да спре.

- Вдругиден ще се обсъжда дали да бъда възстановен на служба, как ще се изкажете?

- Запишете си час и елате в кабинета ми. - Тя го заобиколи и продължи пътя си.

- Вие ме познавате.

- Е, точно тук ми беше грешката, мислех, че ви познавам, но истината е, че не знам кой сте.

Той замръзна намясто и се обърна към нея.

- Ще ме прецакаш, нали?

Амая не отговори.

- Ясно, ще ме прецакаш, дяволите да те вземат. Поредната проклета мръсница от това семейство, не можете да устоите на удоволствието на съсипете един мъж, дали ще го приковете към инвалидната количка, или ще му пръснете черепа, няма никакво значение. Питам се колко ли време ще ти отнеме да съсипеш тоя мухльо Джеймс.

Амая рязко спря, заслушана в гъстата черна отрова, която бликаше от душата на Монтес. Призова зравия си разум, защото разбираше, че целта му е да я предизвика, но вътре в нея отекна глас: „Да, ясно ми е какво се опитва да направи, но защо да не му дам това, което си проси?“.

Тя се върна решително назад и спря на няколко сантиметра от Монтес. Подушваше бирата в дъха му и марковия парфюм, който при него беше знак за самоличност.

- Не е нужно и пръста си да помръдвам, Монтес, не е нужно да предприемам каквото и да било срещу теб - заговори му тя на ти напук на формалностите. - Да, прецакан си, така е, но ти сам се прецака. Пренебрегна правилата и процедурите, заряза текущо разследване с всичката липса на уважение, което това предполага към колегите, към жертвите и към техните семейства. Наруши преки заповеди, изложи на провал следствието, като изнесе доказателства от участъка, насочи оръжие срещу цивилно лице и за капак насмалко не си пръсна и капката мозък в главата. И ако двамата с Ириарте не бяхме ти попречили, вече цяла година щеше да гниеш в гроба, на който никой нямаше да дойде да сложи и едно цвете. Кажи ми какво се промени през тази година?

- Имам положителни доклади от психиатъра, които препоръчват връщането ми на служба.

- Как се сдоби с тях, Монтес? Нищо не се е променило, абсолютно нищо, ти си като умрял, превърнал си се в нещо като зомби, в жив труп. Не си направил и крачка напред оттогава. Не си ходил на терапия, все още не признаваш старшинството ми и си оставаш същият тъпак, на когото не може да се гласува доверие и който само гледа как да се оправдае: „О, това беше много труден момент в живота ми - изписка тя подигравателно като малко момиченце, -учителят ми има зъб. Мене никой не ме обича“.

Лицето на Монтес бе станало сивкаво. Докато тя говореше, той бе стиснал устни, сякаш вместо уста имаше права черна черта.