Долорес Редондо - Зовът на костите

- Биете се като момиче. - И се разсмя.

- Е, вие също.

- Да, мислех, че съм в по-добра форма - съгласи се Монтес и наведе очи, преди да продължи: - Имате право, постъпих като глупак, но... Не че се оправдавам, просто искам да обясня.

Тя кимна с разбиране.

- Флора... Всъщност, изглежда, съм бил влюбен... - той като че ли размисли. - Какви ги дрънкам! Направо бях луд по нея. Никога не съм срещал такава жена. Но знаете ли кое е най-лошото? Че въпреки случилото се мисля, че още я обичам.

Амая въздъхна. Дали любовта оправдаваше всичко? Май че да. През живота си на полицай бе наблюдавала неведнъж този вид противна любов. Знаеше, че това не е любов, а любов на живи мъртъвци, неспособни да осъзнаят, че са мъртви, „мъртъвците правят каквото могат“. Запита се какво ли мисли Ласа III за културата на болката в любовта, може би единствената

област, в която обществото все още оправдаваше страданието.

- Йонан ми допада - каза неочаквано Монтес. - Не знам защо изрекох ония думи, аз също го смятам за добро ченге, освен това е свестен човек... Преди два месеца се засякохме в един бар, аз бях доста наква... Е, бях леко подпийнал. Разприказвах се пред него, а той умее да слуша, така че продължих да пия. Когато излязохме от бара, понеже не бях в състояние да шофирам, в крайна сметка преспах на неговия диван... Предполагам, че не ви е казал нищо, нали?

- Не, не ми е казал, разбира се, а след това го виждате в участъка и не си правите труда дори едно кафе от автомата да го почерпите.

- По дяволите, знаете как стоят нещата, той е... Добре де, другите колеги се чувстват неудобно.

- Би трябвало да огледате тефтерчето си, Монтес, някои от мачовците, с които се перчите около автомата за кафе, биха тръгнали по-скоро след вас, отколкото след мен.

Той се ококори.

- Ириарте?

Тя прихна да се смее, докато сълзите й не потекоха по възпалената кожа на зачервената скула. Когато си върна дар словото, предложи:

- Нека оставим този разговор, нищо не съм ви казала.

Той се изправи с мъка и й подаде ръка, която тя прие. После взе значката и пистолета си от капака на бъчвата и си ги прибра.

- С удоволствие бих продължила да си бъбря с вас - каза, - но като се прибера вкъщи, имам още работа.

Двамата излязоха от тясната уличка и повървяха до входа на дома й. Амая извади ключовете и се приближи до вратата.

- Лека нощ, Монтес - промълви уморено.

- Шефке.

Тя се обърна изненадана. Застанал мирно, Монтес бе вдигнал ръка към челото си и козируваше.

- Монтес, това не е нужно.

- А аз мисля, че е - отвърна убедено той.

И Амая разбра, че това ще бъде най-близкото нещо до извинение, което щеше да получила от мъж като Монтес, така че го прие. Застана мирно пред него и също козирува.

Когато затвори вратата зад гърба си, на лицето й играеше широка усмивка.

Усети мълчаливото присъствие на леля Енграси, която я чакаше, седнала пред огнището, както когато беше още малка. Амая се събу до вратата, влезе в гостната и веднага установи, че леля й е заспала. Вълна от силна обич нахлу в гърдите й; тя се наведе над нея и леко я целуна по челото.

- Кое време е, момиче, защо се прибираш чак сега?

Амая се отдръпна с усмивка.

- Мислех, че спиш.

- Тревогата никога не заспива и докато ти шеташ насам-натам, аз не мога да мигна.

- Е, лельо... - смъмри я Амая, докато се отпускаше в съседното кресло.

- Говоря сериозно, Амая. Знам, че работата ти е трудна и че по някаква причина това, което вършиш, не се вписва в представите на някои хора за нормалното, но... Пак си се обаждала.

Амая наведе очи.

- Търсиш си белята, Амая Саласар.

- Само той може да ми помогне.

- Не е вярно.

- Вярно е, лельо, ти не разбираш. Ходих в Сан Себастиан, гробът е празен, аз трябва да знам.

- Добре, той каза ли ти нещо, което вече да не знаеш? Помисли си - каза лелята и се изправи с мъка. - Сега отивам да спя, но ти си помисли.

След дългото седене стъпките й бяха неуверени. Амая я придружи по стълбите нагоре до стаята й. Когато я целуваше по бузата, Енграси забеляза подутината.

- Какво ти се е случило?

- Един бик ми налетя - отвърна Амая през смях.

- Е, щом се смееш, значи не е сериозно. Лека нощ, скъпа.

Амая се поколеба за миг.

- Лельо, мъртвите...

- Да? - заинтересува се леля й.

- Те... могат ли... да направят нещо?

- Мъртвите правят каквото могат.

Амая влезе в спалнята си. Слабата светлина от нощната лампа падаше върху Джеймс, който спеше по гръб.

- Здравей, скъпи - прошепна тя.

Наведе се да го целуне и да погледне Ибай, който спеше на една страна за пръв път с биберона в уста: докато още го кърмеше, все го изплюваше.