Долорес Редондо - Зовът на костите

- Поне не цяло...

Близките й занемяха, споглеждайки се смутено. Когато Анхела отново заговори, беше много сериозна.

- Какво искаш да направиш сега?

- Да проверя.

- О, но това означава... - каза лелята, закривайки уста, сякаш отказваше да облече в думи тази ужасия.

- Да - потвърди Амая, - не бих ви молила за това, ако не вярвах, че няма друг начин да се уверим.

Мирен хвана ръката й, преди да каже:

- Не е нужно да ни молиш за каквото и да било, Амая, ти също си наследница, следователно имаш право да се разпоредиш да я отворят.

- Ще се обадя на гробищата - каза Игнасио и стана. Върна се след няколко секунди. - Ще трябва да изчакаме до края на деня, докато затворят, към осем. Не искат да отварят гробницата в часовете за посещения.

- Разбира се - прошепна Амая.

- Ще те придружим - каза Анхела, а останалите кимнаха в знак на съгласие, - но сама разбираш, че няма да поглеждаме вътре; вече сме прекалено стари за такива неща.

- Не е нужно, съжалявам, че ви притесних, бяхте достатъчно любезни, освен това няма да е приятно.

- Затова няма да поглеждаме вътре - засмя се вуйчо й, - но ще бъдем до теб.

- Благодаря - отвърна тя почти трогната.

- Шефке, може ли да поговорим за момент? - помоли Йонан.

Той се изправи и Амая го последва към коридора.

- С гробницата може и да нямате проблеми, но ако искате да отворите ковчега, ще ви е нужна заповед. Близките ви няма да възразят, аз също няма да си отворя устата, но ако открием нещо странно, ще се наложи да обясняваме защо сме го отворили.

- Йонан, не мога да разкажа всичко това на съдията, то е прекалено... Не мога да го разкажа на никой съдия, все още не разполагам с нищо, не знам нищо, а това, което си мисля, е прекалено ужасяващо. Искам само да се уверя дали е там, искам само да видя този малък ковчег.

Йонан кимна, ясно му беше, че тя няма да се примири, не и инспектор Саласар, която познаваше. Докато си говореха в коридора, покрай тях мина мъжът на леля й.

- Оставате на обед - обяви той.

Гробището „Польое“ се намира на върха на възвишението в квартал „Егия“ на Сан Себастиан. Продупчено отдолу заради един от тунелите на „Ла Варианте“ 17, върху повече от 64 000 квадратни метра площ са разположени 7500 внушителни гробници и 3500 ниши, като по-голямата част от просторните гробници са от мрамор и дялан камък, свидетелство за величавото минало на града. Пантеонът на семейството й беше на три нива, двете странични по-ниски, а средното по-високо, увенчано с огромен кръст, заемащ цялата повърхност на покрива. Трима общински служители ги чакаха, пушейки и разговаряйки до гроба. След като повдигнаха плочата с помощта на скрипец, монтиран върху гроба, те подпъхнаха отдолу две дебели стоманени шини и плъзнаха по тях тежкия камък.

17 Околовръстното шосе на Сан Себастиан. - Б. пр.

Роднините стояха в долния край на изкопа и отстъпиха малко, когато го отвориха. Амая и Ечайде се приближиха да погледнат. По целия външен ръб се бе образувал тънък слой пръст и сух мъх, който показваше, че гробницата не е отваряна от години, а отвътре лъхаше на затворено пространство и на пръв поглед беше сухо. От дясната страна имаше два ковчега, поставени един над друг върху метално скеле. И толкова.

- Не се вижда нищо - каза Амая, - ще ми трябва стълба.

Един от служителите й я подаде.

- Госпожо, ако ще влизате там, ще ви трябва...

- Да - отвърна тя и му показа значката си.

Той бързо я погледна и отстъпи. Закрепиха стълбата, Амая надяна ръкавици и слезе вътре.

- Внимавай - помоли я леля й от ръба.

Йонан я последва. Дъното на гробницата беше по-широко, отколкото показваше покривът й, и в един от ъглите, където таванът беше по-нисък, зърнаха малкия ковчег. Беше бял и мъничък, какъвто го помнеше леля й, а върху капака още личеше вдлъбнатината от кръста, преди да бъде откъртен.

Амая изведнъж спря разколебана. Какво правеше? Наистина ли се канеше да отвори ковчега на една сестра, за чието съществуване допреди няколко дни дори не подозираше? Наистина ли искаше да направи това?

И тогава в съзнанието й изплува лицето, досущ като нейното, почерняло от болка и вечна мъка, и прозвуча мрачният, гъст, неизчерпаем плач. Почувства нечия ръка на рамото си.

- Искате ли аз да го отворя?

- Не - отвърна тя и се обърна да погледне Йонан: колко добре я познаваше той. - Сама ще го отворя, но ще трябва да ми помогнеш да го преместим на светло.

Двамата хванаха ковчега от двете страни и като го повдигнаха, усетиха тежестта му. Йонан шумно въздъхна и Амая го погледна, благодарна за присъствието, за дъха му.